Ерик Стори - Дадена дума

Не обърнах внимание на изтръпването на крака и рамото, не обърнах внимание на снежинките, които се забиваха като иглички в кожата ми. Цялото ми същество бе погълнато от мисълта за отмъщение. Мъжът ме чу и излезе иззад дървото. Опита се да вдигне автомата си, но размисли, като видя какво го връхлита.

Това именно е разликата между войниците, които се бият за някаква кауза, и наемниците. Човекът бе изгубил другарите си и тъй като нямаше причина да отстоява позицията си, хукна да бяга. Настигнах го, преди да измине и десет крачки, скочих, забих коляно в гърба му и стоварих приклада на пушката си в основата на черепа му.

И тъй като нямаше кой да ме спре, а аз бях попаднал в плен на лудостта, продължих да удрям с приклада, докато костта не изпука и не хлътна. Щях да продължа, ако умората не ме бе надвила. Претърколих се по гръб, останал без капка сили, и вдигнах поглед към сипещия се сняг.

Когато се съвзех, пропълзях обратно при тялото на Али. Треперех от студ. Температурата спадаше опасно близо до нулата, а на земята се бяха натрупали поне два-три сантиметра сняг. Облякох си якето, седнах срещу Али и вперих поглед в снежинките, които танцуваха във въздуха, преди да паднат на земята.

Част от мен вярваше, че тя ще бъде добре, че може би просто е заспала или изгубила съзнание и ще се събуди, когато се върна. В същото време бях виждал достатъчно смърт, за да повярвам в подобно нещо. Затова се концентрирах върху настоящето.

Тялото й бе толкова студено, че снегът полепваше по кожата й и й придаваше вид на Снежната кралица от приказките. Изведнъж осъзнах, че няма къде да я отнеса. Затова погалих красивото й лице за последен път, после коленичих, взех остро парче скала и започнах да копая плитък гроб.

Възприех това като акт на покаяние. Ако някой ме наблюдаваше отстрани, щеше да реши, че съм изгубил ума си. Продължих да се самонаказвам почти през цялата нощ, преди накрая да положа Али в дупка, дълбока едва шейсет-седемдесет сантиметра. С ръце, покрити с кървави мехури, покрих лицето й с нейното яке, после я засипах с камъни. Когато хвърлих последната шепа пръст, легнах на земята.

Спусна се нощ. Клепачите ми натежаха. Помолих студа да ме отнесе надалече, да ме вледени така, че никога вече да не изпитам каквито и да било чувства.

Студът не чу молбите ми.

Два дни по-късно паркирах до тротоара пред новата къща на сестра ми Дебора в Гранд Джънкшън. Върнал се бях отново в долината, където бях израснал. Слънцето грееше ярко в тази прекрасна пролетна утрин. Небето бе лазурносиньо, без следа от пролетната буря, развихрила се над планините. Всички къщи в квартала изглеждаха като направени по калъп: двуетажни, с гипсови мазилки, безупречни зелени морави и бели оградки. Улицата и предните дворове бяха пусти.

Въпреки блъфа, че мястото се наблюдава от федералните, очаквах да видя някоя от колите на Алвис, паркирана наблизо. Но единственият негов автомобил наоколо бе този, в който седях аз самият. Посегнах към пушката си, преди да изляза, но реших да я оставя на задната седалка на форда, покрита с мръсното ми яке. Грабнах раницата, закуцах към входната врата и почуках.

Деб ми отвори. Беше по халат, а късата й черна коса бе още влажна от душа. Намръщи се, когато видя състоянието на дрехите ми.

— Какво, по… Влизай, Клайд. Какво се е случило?

Покани ме в чистата си къща, прекалено разтревожена за мен — или за Джен?, — за да ме помоли да си сваля обувките. Почувствах се неловко, тъй като внесох бог знае какви мръсотии по белия й килим.

Седнахме в ярко осветената трапезария край светла дървена маса. Тя ми подаде чаша кафе и попита:

— Е? Откри ли я?

Нисичката й фигура изглеждаше още по-дребничка в толкова голяма къща, но вирнатата й брадичка издаваше самоувереност.

Загледах се в снимките на стената: Деб и съпругът й на сватбата, двете им момчета в детската градина и основното училище, семейни сбирки, куп усмихнати хора. Бях пропуснал всички тези тържества. Иноксовият хладилник бе покрит с рисунки с пастели.

— Трябва да си взема душ — отвърнах. — Къде е Ник?

— На работа, защо? Какво става, Клайд?

— Налага се да взема назаем някакви дрехи — казах аз и влязох в дневната.

В дома й ме порази не онова, което видях — луксозното обзавеждане или безобразно големите стаи, а онова, което не видях. Тук живееха деца, но като изключим снимките върху хладилника, не забелязах никакви следи от тях. Къде бяха играчките? Къде бяха захвърлените дрехи, рисунките по стените, калните обувки? Липсваше и миризмата, онази силна миризма на мръсни памперси или недоядени вафли. Вместо това из къщата се носеше аромат на борово масло. При положение, че и двамата родители работеха — а аз предполагах, че случаят е именно такъв, тъй като в противен случай не биха могли да си позволят подобна къща, — как, по дяволите, я поддържаха толкова чиста и подредена? Мен ако питаха, прекалено чиста и подредена. Това място се нуждаеше от малко детски хаос, за да прилича на истински дом.