Ерик Стори - Дадена дума

— Знаеш ли откога не съм ял бекон?

— Нямам представа — отвърна тя. — Още го обичаш, нали?

— Разбира се. Това е вълшебна храна. От години не съм вкусвал бекон. Анджи го мразеше.

Деб се усмихна.

— Да, Анджи е ужасно придирчива към храната.

— Как е тя? — попитах аз и се сетих, че последния път, когато й се бях обадил, тя ми бе казала да вървя по дяволите.

— Чудесно. Двамата със Стив имат собствен бизнес, дипломирани експерт-счетоводители са. Обещала е утре да ми дойде на гости, да се поглези в джакузито, да си побъбрим…

Джакузи? Не го бях забелязал. Но предположих, че влиза в стандартното обзавеждане на подобни къщи.

— Аха.

И двамата замълчахме за секунда.

— Джен добре ли е? — попита Деб и постави парчетата бекон в отделна чиния, покрита с хартиени салфетки.

— Жива е.

— Къде е?

— Нямам представа.

— Какво означава „нямам представа“? Нали затова отиде…

— Изслушай ме внимателно! Съжалявам, че се изтърсих така. Благодаря ти за душа, кафето и храната. В планината обаче се случиха разни гадости и трябва да…

— Внимавай какво говориш — каза тя и ми подаде чинията. В нея имаше и яйца. — Момчетата ще се приберат съвсем скоро. Предпочитам да не те виждат. Но все пак, заварят ли, трябва да се държиш прилично.

— Ясно. Съжалявам. Случиха се някои неща. Седни за секунда, може ли?

Деб долови нещо в тона ми, остави вилицата, пристегна халата си и седна до мен. Столът й проскърца по дюшемето.

Разказах й по-голямата част от случилото се. Съкратена версия, предназначена за порядъчни граждани. Съобщих й, че съм открил Джен и съм се опитал да я върна у дома. Джен отново бе отвлечена от хората, които я бяха похитили първия път. Спестих повечето неприятни подробности. Съобщих й обаче, че човекът, който държи Джен, ми е много ядосан и макар да съм блъфирал с цел да го откажа от подобно намерение, би могъл да си отмъсти на останалите членове на семейството. На нея и на Анджи.

Тя се изправи. Беше дребничка, едва метър и петдесет и осем, но изглеждаше наистина заплашително.

— Какви, по дяволите, ги вършиш, Клайд? Идваш в дома ми и ми казваш, че някой те мрази до такава степен, че може да си отмъсти на мен? На децата ми? След като ми каза, че си приключил с тези истории? А те се повтарят отново и отново! Същите истории от гимназията. Само че този път, вместо в дома ми да нахлуват ченгета, трябва да чакам някакъв тип да се опита да ни убие? Страхотно!

Какво можех да кажа? Бях забъркал страшна каша и изражението ми показваше, че съм готов да понеса всяко наказание, което ми наложи сестра ми.

— Виж какво — заяви тя, докато полагаше усилия да се успокои. — Не си мисли, че не ни е грижа за Джен. Напротив, винаги ни е било грижа за нея, затова можеш да я доведеш тук и ние ще й помогнем с всичко по силите ни. Но не мога да позволя да излагаш семейството ми на опасност. Това е абсолютно неприемливо.

Изглеждаше объркана, явно част от нея осъзнаваше, че проблемът няма да се разреши, като ми прочете едно конско.

— Не мисля, че е добра идея да се обръщаш към полицията — казах аз, предвидил следващия й ход. — Полицията не може да се справи с подобни хора. Ще се обадя на някой, който може.

Деб изпадна в ярост.

— Трябва да си тръгнеш, Клайд! Съжалявам, че го казвам, но на гърбати е нарисувана мишена. Трябва да стоиш далече от тук!

Надигнах се, пъхнах две резенчета бекон в устата си и метнах раницата на гръб.

— Ще се погрижа двете с Анджи да останете в безопасност — казах, обърнах се и си тръгнах.

Когато се озовах на улицата, осъзнах иронията на случилото се. Бях дал още един път дума, която щеше да ми бъде много трудно да изпълня. Нещо ми подсказваше, че трябва да спазя обещанието си пред Деб, преди да изпълня онова, което бях дал на Джен.

Имах нужда да бъда сред хора, в противен случай щях да започна да мисля за Али и да пропадна в мрачна бездна, от която да не се измъкна никога. Зачудих се дали да не отида в някой бар, но се страхувах, че едно питие може с лекота да доведе до десет. Коктейлите с уиски бяха твърде лесен начин да се притъпи болката. Затова се отправих към най-близкия търговски център.

Влязох вътре, преминах покрай безброй ненужни магазини и открих тиха, спокойна пейка. Бе в непосредствена близост до наситенозелено пластмасово дръвче. Тук можех да проведа няколко телефонни разговора и да наблюдавам хората, които преминаваха покрай мен. Реших да започна с най-трудните разговори. Покрай мен се разхождаха хванати за ръце влюбени тийнейджъри и спираха да се целуват и прегръщат под зеления неонов надпис „изход“.