Том Клэнси - Жив или мъртъв

Така продължиха до ранна вечер, когато Хендли нареди да спрат. На следващата сутрин групата се събра в кухнята на главната къща, за да анализират вчерашния ден и да планират въпросите за днес. Хендли обясни, че времето им е ограничено. Каквото и да си мислеха, Емира не принадлежеше на Колежа и те нямаха право да раздават правосъдие. Този човек принадлежеше на американския народ и правосъдието и трябваше да отговаря пред законите на този народ. Освен това след като Ясин попаднеше в ръцете на ФБР, ще изминат месеци и години в изстискване на информация от него. Междувременно Колежа трябваше да действа с онова, което вече знаеше от Емира. Имаха достатъчно задачи и информация, за да не останат без работа от осем месеца до една година.

— Според мен трябва да измъкнем едно нещо от него — каза Джак Райън-младши.

— Какво? — запита Раундс.

— Защо е всичко това. Този мисли на много нива. Всички късчета и части на операция „Лотос“ — планината Юка, корабът „Лосан“, нападенията в Средния запад… Дали целта е да тероризира, или е имало нещо по-голямо? Би трябвало да цели нещо повече от единадесети септември, нали така?

Кларк наведе глава замислен, после погледна Хендли, който отговори:

— Адски добър въпрос.

До средата на предобеда научиха каквото им трябваше и се заеха с нелеката задача да предадат Ясин на ФБР. Идеята да го вържат като коледна пуйка и да го сложат в кола пред централата им в сградата „Хувър“ може и да изглеждаше много символична и приятна за окото, но не ставаше. Колежа от седмици обикаляше границата между сенчестия свят, в който бяха създадени да работят, и зоната, където имаше опасност да привлекат вниманието на американското правителство.

Затова въпросът беше как да му „подарят“ най-търсения терорист на света, без да пострадат. Накрая Доминик Карузо, научил урока си от Брайън, намери решение.

— ЦЕЛУВКА — каза той. — Прави нещата просто, глупако. [33] Игра на думи със съкращението KISS (Keep it simple, stupid — прави нещата просто, глупако), което означава и „целувка", — Бел. прев.

— Обясни — каза Хендли.

— Прекалено много мислим за това. А имаме идеалната защита — Гюс Върнър. Той ме свърза с Колежа и е гъст с Дан Мърей, директора на ФБР.

— Да, но много голям кон подаряваме, Доминик — каза Чавес. — Според теб той ще се навие ли? Или по-добре, мислиш ли, че ще може да извърти нещата правилно?

— Как ще стане всичко? — запита Джак.

— Ще бъде арестуван незабавно и заключен на много сигурно място. Знаете, ще му прочетат правата, ще му предложат адвокат, ще опитат да говорят с него. Ще ангажират главния прокурор на САЩ, който ще каже на президента. След това снежната топка ще започне да расте. Пресата ще научи, а ние ще седим и ще гледаме шоуто. Слушайте, Гюс знае как стават тези работи и как функционира ФБР. Ако някой може да го уреди, това е той.

Хендли помисли и кимна.

— Обади му се.

В сградата „Хувър“ телефонът на Гюс Върнър иззвъня. Търсеха го по частната линия, която малко хора знаеха.

— Върнър.

— Обажда се Доминик Карузо, господин Върнър. Имате ли малко време днес следобед? Двадесет минути?

— Да. Кога?

— Сега.

— Добре, идвайте.

Доминик спря на една пряка разстояние от сградата и отиде в главното фоайе, където показа на охраната картата си от ФБР. Това му позволи да заобиколи детекторите за метал. Агентите на ФБР трябваше да носят оръжие. Всъщност Доминик не носеше такова сега. За голяма своя изненада го беше забравил в бюрото си.

Кабинетът на Огъстъс Върнър се намираше на последния етаж и вместваше и секретарката му, която той поставяше наравно със заместник-директорите на ФБР. Кабинетът се намираше на няколко врати от доста по-големия директорски кабинет на Дан Мърей. Доминик се обади на секретарката и тя го въведе веднага. Настани го срещу бюрото на Върнър. Часовникът му показваше точно 3,30.

— Добре, Доминик, какво искаш? — запита Върнър.

— Имам едно предложение.

— Какво е то?

— Искате ли Емира? — запита Доминик Карузо.

— Моля?

Доминик повтори въпроса.

— Да, разбира се — отговори Върнър с гримаса, която сякаш питаше „каква е шегата?“

— Довечера, на ъгъла при „Тайсънс“. Паркингът на горния етаж, към девет и петнадесет. Ела сам. Знам, че ще имаш хора наблизо, но недостатъчно, за да видят трансфера. Аз лично ще ти го предам.

— Сериозно ли говориш? При вас ли е?

— Да.

— Как стана това, по дяволите?