Майкл Корита - Желана смърт

— Пипнах те, Мат.

Потърсих в асоциациите на юристите в Индиана и Охайо и в два национални архива, но не намерих нищо, което да показва, че въпросният Мат Джеферсън някога е бил практикуващ адвокат.

Въведох социалноосигурителния му номер в сайта на Управлението по моторните средства в Охайо, но не открих друго освен, че срокът на шофьорската му книжка е изтекъл. Това ме изненада, но не ме обезпокои особено. Пробвах в публичните архиви за кредитна информация. Противно на общото мнение частните детективи нямат достъп до кредитните данни на хората, а само до публичния кредитен архив — извадка от доклада за платежоспособност, съдържаща адреса на кредитополучателя и датата на издаване на доклада. Ако кандидатствате за кредитна карта, заем или нещо подобно, поне една от големите кредитни фирми проверява адреса и платежоспособността ви. По социалноосигурителния номер на Матю Джеферсън намерих адрес в Индиана, град Нашвил, който бе проверяван шест пъти за последните няколко години.

Разлистих пътния атлас. Нашвил беше малко градче в окръг Браун, на пет-шест часа с кола от Кливланд.

— Нищо не ми пречи да се разходя дотам — изрекох в празната стая. — Имаме достатъчно средства.

Изсмях се, но нямаше кой друг да оцени хумора ми. Все по-често си говорех сам, особено в кантората. Сякаш, като се смеех на собствените си шеги, това намаляваше самотата ми от отсъствието на Джо.

Телефонът иззвъня и аз включих микрофона.

— Изключи това чудо — измърмори Ейми Амброуз. — Звучи, сякаш говориш от пещера.

— Включвам го само за определени хора. За онези, които знам, че ще говорят толкова дълго, че ще ме отмалее ръката да държа слушалката.

— Много смешно. Джо още ли го няма?

— Не — отговорих и веселата нотка в гласа ми се позагуби. — Не се е върнал и с нищо не показва кога смята да го направи. Честно да ти кажа, днес мислех да го попитам дали изобщо смята да се върне. Вече не знам.

— Трябваше да го попиташ.

— Може би си права. — Замълчах за секунда, после смених темата: — Ти какво правиш в последно време?

— Пиша статии на килограм.

Когато се запознах с нея, Ейми пишеше статия за убийството на един гимназист, който посещаваше и моята зала за фитнес. След няколко спречквания в началото се сприятелихме и наред с Джо тя бе от малкото хора, на които се доверявах напълно.

— Има ли нещо сензационно? — попитах.

— Не особено. Защо?

— Ела да се разходиш с мен. В красивата южна Индиана.

— Не.

— Хайде, царевичните ниви са прекрасни по това време на годината. Говори се, че от красотата им някои жени се вцепенявали.

— Разбирам. Значи най-после си променил подхода си и се опитваш да ме примамиш с романтична разходка вместо с дебилните си забележки относно задника ми.

— Мислех си за комплексно обслужване.

Тя замълча за миг.

— Сериозно?

— Абсолютно. Една клиентка е готова да плати десетки хиляди долари, ако намеря изчезналия ѝ наследник. По дяволите, мога дори да те взема за подизпълнител. Ще ти дам и ти да помогнеш с нещо. Например да ми държиш пищова.

— Дръж си го сам, умнико.

— Тогава няма да получиш процент. Предложението ми обаче е сериозно. Не искаш ли да се разходиш? Един ден натам и един на връщане.

— Може. Сутринта съм на интервю, но сигурно ще се освободя до десет.

— Добре.

Зарадвах се, че се съгласи, макар че идеята ми бе съвсем спонтанна. Беше ми омръзнало да работя сам.

— Коя е клиентката? — поинтересува се Ейми.

— Карън Джеферсън.

Мълчание.

— Работиш за бившата си годеница? — измърмори тя след малко. — Онази, дето наскоро убиха съпруга ѝ? Същият тип, заради който тя те изостави?

— Същата.

— Луд ли си? Защо си се набутал така?

— Лесни пари. Това е единствената причина.

— О, стига, Линкълн. Това е постъпка на слабохарактерен човек.

— Не постъпвам слабохарактерно. Това е истината. Ченгетата идваха да ме разпитват за Джеферсън. Карън научила и се обади да се извини. После ме помоли да издиря сина на Джеферсън. Той е наследник на няколко милиона, а не знае. Не знае, че баща му е мъртъв.

Ейми не коментира.

— Ако не искаш, не ми вярвай, Ейми, но единствената причина да го правя са парите. Тя ми обеща солидна сума, която няма да ми е излишна, докато Джо трупа сметки за лечение, вместо да работи.

— Добре — каза тя и пак замълча.

— Сега трябва да поработя. Утре ще се видим. Ако искаш, можеш да ми мърмориш, докато пътуваме.

— До утре.

Затвори.

Въздъхнах и изключих микрофона. Не бях очаквал Ейми много да се въодушеви, че съм поел издирването, но се надявах, че няма да хареса идеята ми и да ми натяква през целия път.