Майкл Корита - Желана смърт

Ако намирането на място за преспиване в града беше толкова трудно, можех да се опитам да свърша работата за един ден. Трябваше само да намеря сина на Джеферсън, да му предам новината за баща му и можех да се прибирам. Пътят не беше толкова лош и бе за предпочитане пред безкрайното обикаляне от хотел на хотел с надеждата да намеря свободно легло.

— Само трябва да предам нещо на един човек. Живее на шосе 135. Наблизо ли е?

Тя кимна и посочи с пръст:

— Продължете нагоре. Шосе 135 е продължение на „Ван Бюрен“.

Благодарих ѝ и излязох, качих се в пикапа, стигнах до изхода на паркинга и установих, че ще трябва да чакам още двайсет минути, за да изляза отново на улицата.

— И всичко това за някакви си листа — измърморих, като се огледах.

Мамка му, листата наистина бяха великолепни. Накъдето погледнеш — алени, оранжеви и виненочервени багри, навсякъде по хълмовете и около града. Подуших аромата им, а също миризма на дъжд и пушек от печки на дърва. Аз съм градско чедо и дори сред бетон и асфалт винаги съм съумявал да видя красота, за която другите хора извървяват километри пеша в гората, но признавам, че ако има сезон, чието великолепие градът убива, това е есента.

Матю Джеферсън живееше на около километър от центъра, в една от четири едноетажни дървени къщички, разположени покрай кръгла чакълеста алея. Пощенските кутии бяха събрани в единия край и на самите бараки нямаше номера. Слязох от пикапа и се заоглеждах. В този момент вратата на най-голямата от къщите се отвори, отвътре излезе възрастна жена и отиде при паркираната наблизо хонда.

— Извинете. Тук ли живеете?

Тя ме погледна подозрително:

— Да, под наем съм. Но къщата не е моя.

— Търся един от съседите ви.

— О. — Тя се усмихна и премести чантичката си, която имаше вид, сякаш тежи трийсетина килограма, на другото си рамо. — Повечето хора, които идват по това време на годината, искат да купят къща. Макар да няма табела, че се продава, пак спират. Ние сме само наематели, но пак получаваме по десетина предложения на година.

— Не съм дошъл да купувам. Търся Мат Джеферсън. Познавате ли го?

— Мат ли? Да. Дълго време живя на номер две.

Жената посочи къщата точно зад мен.

— Вече не живее ли тук?

Тя поклати глава и вече започнах да съжалявам, че съм карал шест часа, за да проверя един невалиден вече адрес.

— Имате ли представа къде живее сега?

— Да. Премести се в малък апартамент близо до мястото, където работи.

— Какво работи?

— Бере ябълки.

Вдигнах вежди:

— Сериозно?

Тя кимна:

— Все по този път, малко преди Моргантаун. Има голяма овощна градина и Мат отговаря за събирането на реколтата.

— Събиране на реколта. Бере ябълки.

— Ами, да.

Според последната информация, която имах за него, Мат Джеферсън, синът на известен и богат адвокат, бе завършил право и по всичко личеше, че го чака блестяща кариера. Сега научавах, че бере ябълки в затънтено градче в Индиана. Странно развитие на нещата.

— Бихте ли ми казали как да намеря градината?

Тя започна да ми обяснява, но на шестото „и там пак завийте наляво“, реших да потърся лист и химикалка в пикапа.

Дори със схемата ми беше нужен близо час, за да намеря мястото. През седем-осем километра имаше разклонения и ако отминеш някое, можеше да продължиш да караш още дълго, докато осъзнаеш, че си го пропуснал. За сметка на това пропускането на отклонение не беше трудно, защото много от тях не бяха означени. Нямаше и бензиностанции, затова се примирих, че ако скоро не намеря мястото, ще се наложи да го търся пеша. Напрежението ме поддържа винаги във форма.

Накрая, след поредния завой видях изписана на ръка табела, която гласеше: „Ябълкова градина — след пет километра завийте наляво“. Хората бяха достатъчно съобразителни, за да не си дадат труда да пишат име на улица или нещо подобно, което бе излишно. След пет километра завих наляво и намерих градината.

Главната сграда бе дълга барака, боядисана в червено. През широко отворената двойна врата се виждаха купища бурета и сандъци, преливащи от ябълки, на верандата под сянката на големи дървета бяха натрупани тикви. Бяха се появили облаци; слънцето, което цяла сутрин напичаше, сега бе забулено от тънка сивкава пелена. Влязох в бараката. Вътре стояха няколко жени, вземаха някоя ябълка, вдигаха я, оглеждаха я на светлината и се мръщеха, търсейки най-малкия дефект. На касата при входа работеха две момичета, но въпреки това опашката беше дълга. Със сигурност някъде наоколо имаше началник. Минах през цялото помещение, видях табелка „Пресен ябълков сок“, сочеща навън, и тръгнах натам.