Майкл Корита - Желана смърт

— Някак изненадващо е, че го решаваш точно тази сутрин.

Тя се изсмя и поклати глава:

— Ако мислиш, че е изненадващо, значи агенцията ти спешно се нуждае от нови детективи.

Някой спря до нас. Беше един от редовните ми клиенти. След като слезе, реши да използва възможността да си поговори с някого за спорт и за времето. Усмихнах се и кимах учтиво, докато бъбреше. След малко Ейми спусна черните очила пред очите си и се изправи.

— Ще поговорим вътре — казах на клиента, като вдигнах ръка, за да го прекъсна. — Става ли?

Той влезе и аз се обърнах към Ейми. Беше сложила ръка на дръжката.

— Ейми…

— Отивам да работя, а ти трябва да ходиш до Индиана. Ще говорим, след като се върнеш, разбрано?

Не отговорих. Тя се качи в колата и потегли. Изругах на висок глас и седнах на ограничителното трупче на паркинга. След малко вратата се отвори и Грейс надникна навън.

— Наред ли е всичко, шефе?

Погледнах я:

— Знаеш ли какво означава, когато отношенията ти с някой приятел започнат да се раздрънкват, а после да тракат?

— Да. Означава, че си оплескал нещо.

— Аха — кимнах, — и как се оправя това?

— Бъди по-смел — отвърна тя и влезе.

— Уволнена си — казах на затворената врата, после се изправих и се качих в пикапа.

На третото рязко спускане на пътя, при което стомахът ми отново се качи в гърлото, осъзнах, че тази част на Индиана не е каквато си я представях. На около пет часа от Кливланд минах през Блумингтън и отново завих на изток по посока Нашвил. Шосето между двете градчета бе тясно и се виеше между хълмовете, сякаш нарочно е направено да затруднява шофьорите. Налагаше се ту да натискам педала за газта до пода, докато пикапът с недоволно ръмжене едва пъплеше на някое изкачване, ту да скачам върху спирачката при стръмните спускания, стараейки се да не стряскам водачите на колите в отсрещното платно. Завоите бяха твърде много и не виждах много далеч напред, но когато се откриеше гледка, беше величествена. Безкрайните хълмове бяха покрити с тучни ниви и гъсти гори с толкова ярки цветове, че и най-качественият фотоапарат едва ли можеше да ги улови успешно.

След трийсетина минути каране по шосето, което очевидно бе проектирано като прототип на увеселително влакче в лунапарк, попаднах на задръстване, толкова дълго, че предположих, че причината е катастрофа или закъснял ремонт на пътя. Оказа се, че всички чакат, за да влязат в Нашвил. Трябваха ми десет минути, за да изляза на единствената главна улица, пресичаща градчето, която по ирония се наричаше „Ван Бюрен“, докато „Мейн стрийт“ бе тясна пресечка от едната ѝ страна.

В Нашвил явно имаше строги строителни правила — всички къщи бяха от масивни греди, с покриви от дървени плочки — и това му придаваше вид на нюингландско градче от края на миналия век. В случай че не схванеш идеята, много от магазинчетата на главната улица включваха в имената си думата „стар“, много често на стария правопис, от рода на „Магазинъ за стари дрънкулки“. Така се създава атмосфера.

Тротоарите гъмжаха от хора с пазарски торби, тесните паркинги бяха претъпкани и имаше дълги опашки от коли, чакащи за свободно място. Видях номера с регистрация от Северна Каролина, Флорида, Аризона, Онтарио. Не си бях направил хотелска резервация, понеже не очаквах голям наплив от туристи в такова градче, но сега ми хрумна, че може би съм сгрешил. Отбих се пред първия хотел — на хълма над самия Нашвил. Паркингът беше претъпкан, затова спрях пред входа и оставих сигналните светлини, докато вляза да попитам за стая. Въпросът ми предизвика снизходителна усмивка у служителката на рецепцията.

— Нямате ли резервация?

— Не.

— Октомври е.

— Да, и какво от това?

Тя се усмихна по-широко:

— Не познавате района, нали?

— Не.

— Ако идвате в Нашвил през октомври, трябва да имате резервация.

Огледах се, припомних си уличката, по която бях дошъл, почудих се каква велика атракция може да съм пропуснал.

— Не се засягайте, но какво привлича толкова много хора тук?

— Листата.

— Листа ли?

— Да, листата на дърветата.

— Хората идват от всички краища на страната, за да гледат листа?

— Разходете се малко. Огледайте се. Ще видите, че е впечатляващо. Има и магазини.

— Има си хас да нямаше. — Погледнах пикапа си навън. — Добре, бихте ли ми казали къде е най-близкият хотел, в който може да има свободни стаи.

— В Блумингтън, предполагам. На трийсет минути с кола. За тази вечер няма да намерите нищо по-близо. Съжалявам.