Майкл Корита - Желана смърт

— Толкова ли много ти дължи, а?

— Не съм казал това.

— Но си го помисли.

Свих рамене:

— Парите ще са ни от полза, а тя няма да обеднее без тях. Край на обсъждането.

— Добре. Ти си шефът.

— Поне докато се върнеш на работа.

Той не коментира. Изля водата в умивалника и се върна в хола. Проследих го с поглед. Рамото му още беше зле. Не можеше да го движи добре и го болеше, но състоянието му много се беше подобрило. Можеше да шофира, да седи на бюро и да говори по телефона, да работи на компютър. Но въпреки това си стоеше вкъщи, правеше упражнения, четеше книги, гледаше спортния канал. Не бяхме обсъждали кога ще се върне на работа, но не съм имал съмнение, че рано или късно това ще стане. През последните няколко седмици обаче бях започнал да се съмнявам.

Последвах го в хола. Джо се беше настанил на едно старо кресло в ъгъла и бе вдигнал краката си на масичката отпред. Седнах на кушетката и го погледнах. Искаше ми се да го попитам направо кога ще се върне. Не го направих. Може би защото се опитвах да бъда търпелив, може би защото се боях от отговора му.

— Нямам много информация за сина на Джеферсън — заговорих. — Странна работа. Махнал се е преди пет години, явно преди Карън да се омъжи за баща му, затова тя не знае много за него. Оттогава не се е обаждал. Тя обеща да даде някои данни, но само толкова.

— Когато получиш информацията, можеш да започнеш от компютърните архиви.

— Да, но да видим докъде мога да стигна така. — Погледнах го предизвикателно. — Няма ли да ме посъветваш да не се забърквам?

— Нали вече си се забъркал. Освен това работата изглежда лесна.

Той взе една книга от масичката и я сложи в скута си. Очаквах да ме попита за чувствата ми към Карън, да ме предупреди за рисковете, но разговорът явно беше приключил.

— Е, хайде, аз да си тръгвам.

— Хубаво. — Той отвори книгата. — Радвам се, че се отби.

— Да.

Бях на средата на кухнята, когато чух шумолене. Погледнах назад — Джо бе наметнал едно одеяло върху краката си и се беше зачел. Застинах неподвижно за миг. С посивяла глава, наведена над книгата, с хилави рамене, прозиращи през горнището на анцуга, с одеяло върху краката.

Джо Причард изглеждаше остарял.

Той вдигна глава, видя, че го гледам, и аз отместих очи, сякаш съм направил беля. Бързо излязох и се върнах в кантората. Сам.

Изразът „изчезнало лице“ навява асоциации за похищение и отвличане, за загадка и насилие. Средно месечно издирвам около десетина изчезнали и повечето изобщо не се вписват в тези категории. Ако съдя по опита си, изчезналият обикновено е в неизвестност само за малка част от познатите си. Хората пътуват, женят се, развеждат се и пак се женят, сменят работата си или остават безработни. Във всеки от тези случаи те прекъсват връзката с една част от познатите си. Моята работа е да открия онези, с които не са прекъснали връзка и да използвам информацията, за да ги намеря. Понякога те искат да се скрият. Това са хората, които бягат от нещо — проблеми с властите, неплатени дългове, семейни задължения. Друг път просто потъват в неизвестност, защото никой не се интересува достатъчно от тях, за да следи движението им.

Нямах представа към коя от тези категории спада Матю Джеферсън, но бях уверен, че бързо и лесно ще го открия. Той идваше от престижно и богато семейство, имаше активна банкова сметка и коли, регистрирани на негово име, може би ипотека. Най-трудни за намиране са хората, в чийто живот цари постоянен хаос. Хора с изтекла шофьорска книжка, без спестявания, без кредити, живеещи при близки или приятели, за да спестят някой и друг месечен наем. Не вярвах синът на един от най-изтъкнатите кливландски адвокати да е в тази група.

Оказа се, че греша. Поне в очакванията си, че ще го намеря лесно. Карън ми беше оставила съобщение на телефонния секретар с рождената дата на Матю Джеферсън, социалноосигурителния му номер и номера на шофьорската му книжка. Откъде ги беше намерила, не знам, но не ми помогнаха много. Шофьорската книжка беше невалидна от три години, когато Матю е бил на двайсет и шест. Сега трябваше да е на двайсет и девет и последните данни за него в компютърните архиви бяха от Блумингтън в Индиана. Имаше няколко адреса в това градче, все на апартаменти. Блумингтън е седалището на Щатския университет на Индиана. Може би Матю Джеферсън беше учил там.

Навремето Ейми Амброуз ми беше дала адреса на един Интернет архив на вестници от цялата страна. Сега отворих този сайт и намерих студентския вестник на Университета на Индиана. Потърсих името Матю Джеферсън и открих няколко страници информация. Оказваше се, че в университета нашият човек е бил знаменитост, а преди няколко години беше спечелил няколко академични награди в юридическия факултет. Срещу името му бе споменат родният му град — Пепър Пайк, Охайо.