Майкл Корита - Желана смърт

— Радвам се да те видя, Карън.

— И аз.

Тя пристъпи напред и ме прегърна. Спомних си колко идеално си пасваха телата ни — как раменете ѝ се наместваха точно под моите, как притискаше брадичката си във вдлъбнатината под врата ми. Косата ѝ обаче миришете другояче. Скъп парфюм там, където очаквах остатъчен аромат на ябълки от някой евтин шампоан.

Тя се отдръпна, стисна ръката ми над лакътя.

— Благодаря, че дойде. Разбирам те напълно, уверявам те. Знам, че не ти е приятно, но трябва да поговорим за нещо. Наложително е.

— Добре.

— Влез. — Видя цветята. — О, Линкълн. Не трябваше…

— Не са от мен. Бяха до вратата.

— О.

Тя пусна ръката ми, взе цветята и влязохме. От просторното антре се откриваше поглед към долния етаж — светъл дъсчен под, бели первази, повече прозорци, отколкото бях виждал на едно място. Минахме покрай стая отляво, пълна с книги — стари, с напукани кожени корици; отдясно имаше друга, с бюро и камина, би могла да служи за кабинет на човек, който си работи вкъщи, но всъщност бе само за показ. По дяволите, цялата къща приличаше на музей. Когато минахме покрай кухнята, преди да влезем в хола, забелязах, че на плота има само една стъклена чаша и солница. Атмосферата беше стерилна, сякаш всичко бе подготвено за фотосесия. В друга стая отдясно имаше десетки букети със съболезнователни картички, стилно подредени около пиано.

Карън влезе в хола в задната част на къщата и седна на ореховокафяво кресло с гръб към прозореца, гледащ към двора. Настаних се на канапе в същия цвят срещу нея и потънах с около половин педя в проклетото нещо.

— Удобно е — отбелязах, като се почудих дали изобщо някой друг е сядал преди мен.

Тя мълчеше, просто седеше и ме гледаше. Изглеждаше по-уморена, отколкото я бях виждал някога, по-уморена, отколкото си бях представял, че може да изглежда жена на нейната възраст и с нейната енергия. Красива, да, но съсипана от умора, идваща някъде дълбоко от душата. Е, все пак изглеждаше по-добре от съпруга си.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита.

— Не.

Макар че още нямаше единайсет, тя вдигна чашата с вино, която стоеше на масата до нея.

— Нервите ми са разклатени — обясни, когато проследи погледа ми. — Това ме успокоява.

— Разбирам.

Карън отпи глътка вино. Беше толкова странно в този час, че несъзнателно отместих поглед, сякаш не пиеше, а се преобличаше.

— Сама ли си?

— Близките ми си тръгнаха преди малко. Мама не е добре.

— Съжалявам.

— За полицията…

— Вече ми се извини — прекъснах я, — макар че нямаше за какво. Те само си вършат работата, както я разбират. Повече щях да се изненадам, ако не се бяха появили при мен, след като съпругът ти е бил убит.

Тя присви болезнено очи. Поднесе чашата към устните си и в този момент телефонът иззвъня — продължително, рязко. Карън се стресна — не потрепери, а направо подскочи — изпусна чашата и тя се разби на пода. Виното образува локвичка, после навлезе в пролуките между дъските и потече към каменния перваз пред камината.

На масичката до мен имаше телефон. Вдигнах го и ѝ го подадох. Тя се притисна назад към облегалката, очите ѝ се разшириха, вдигна ръка, сякаш се отбраняваше от телефона.

— Не. Не сега, моля те.

Изгледах я изпитателно, все още държейки апарата, после го оставих на мястото му. Той иззвъня още веднъж и спря. Едва тогава Карън вдигна столчето на счупената чаша. Остави го на масичката, където имаше снимка със сребърна рамка: Карън и Джеферсън се целуваха на някаква веранда, вероятно на някое далечно място като Париж. Отново погледнах разлятото вино. Част от него бе попила в килимчето под масичката, което сигурно струваше колкото цялата ми зала за фитнес.

— Да отида ли за салфетки?

— Няма нужда.

— Добре.

Останахме седнали, загледани един в друг. Гърдите ѝ се повдигаха и отпускаха в такт с дишането ѝ. Поглеждах ту нея, ту счупената чаша и виното на пода.

— Карън, какво става, по дяволите?

Тя си пое дълбоко дъх, отново прокара пръсти през косата си и поклати глава:

— Съпругът ми беше убит, Линкълн. Това става. Съпругът ми мъчително…

— Има още нещо.

— Не.

— Карън.

Тя отмести очи. След малко отново заговори — с тих глас, сякаш бе изнемощяла от тежко боледуване.

— Имаш ли представа какво са му направили? Измъчвали са го. Рязали са го с…

— Чух. Съжалявам. Представям си какво ти е и… няма какво да кажа, защото думите не значат нищо. Особено ако са от моята уста.

Замълчах. След малко попитах: