Майкл Корита - Желана смърт

— Хубаво. С какво мога да ви помогна, детективе?

— Наричайте ме Хал.

По-високият му колега, който трябва да беше с десетина години по-млад, ми махна леко и също се представи:

— Кевин Дейли.

Таргънт огледа залата с уредите, после пак се обърна към мен:

— Може ли да затворим вратата? Да поговорим насаме.

— Управителката ми закъснява. Не искам да затварям офиса, докато не се появи, ако нямате нищо против.

Таргънт поклати глава:

— Трябва да поговорим насаме, господин Пери.

— Толкова ли е сериозно?

Започнах да се безпокоя. Досетих се, че не са дошли заради някое водено от мен разследване, а за нещо, което ме засяга лично.

— Да, сериозно е. От онези сериозни случаи, при които умират хора, господин Пери.

Затворих вратата и заключих.

— Да се качим горе.

Момчетата не губиха време за обичайните глупости, преди да ми кажат защо са тук. Нямаше въпроси какво съм правил предишната нощ, нямаше игрички. Започнаха направо още щом влязоха в хола ми.

— Снощи е бил убит човек, когато сте познавали — каза Таргънт. — Знаете ли?

Последните новини, които знаех, бяха от вчерашния вестник. Още не бях прочел днешния, а за актуална информация повече разчитам на пияницата, който по цял ден кисне на близката спирка, отколкото на телевизията. Бавно поклатих глава. Таргънт ме изгледа скептично, но не злонамерено.

— Ще ми кажете ли кой? — попитах.

— Алекс Джеферсън.

Това бе един от онези моменти, когато ми се иска да бях пушач — само за да има какво да правя с ръцете си, някакво обикновено действие за отклоняване на вниманието в неловката ситуация.

— Помните ли го? — попита Дейли.

Погледнах го, изсмях се мрачно и поклатих глава:

— Да. Помня го.

След кратко мълчание Таргънт отбеляза:

— Отношенията ви са били леко обтегнати, нали?

Погледнах го в очите:

— Той чукаше годеницата ми, детективе. Когато научих, изпих дванайсет бири за два часа, после отидох в клуба на Джеферсън и го пребих, глобиха ме за каране в нетрезво състояние и ме обвиниха в опит за убийство. Накрая ме осъдиха само за хулиганство, но пак изхвърчах от полицията. Това сигурно вече ви е известно. Така че… да, може да се каже, че отношенията ни са били леко обтегнати.

Таргънт ме наблюдаваше. Дейли също се преструваше, че се интересува от мен, но скришом оглеждаше апартамента ми, сякаш очакваше да види опрян на стената метален лост или стик за голф с кръв и полепнали косми от жертвата.

— Добре — каза Таргънт. Седнал изглеждаше още по-дребен, сякаш нямаше и шейсет килограма, но въпреки това всяваше респект, гласът му издаваше решителност.

— Не го приемайте лично, господин Пери. Никой не ви обвинява. Сега, ако позволите да ви попитам…

— Къде бяхте, когато ѝ казаха?

— Моля?

— Карън. Жена му. Бяхте ли при нея, когато ѝ казаха?

Той поклати глава:

— Не, не съм бил там. Много хора работят…

— Предполагам. Той беше голяма клечка.

Таргънт издиша шумно и погледна Дейли, който още обхождаше с очи помещението, търсейки най-малкия повод да изкрещи: „основание за обиск“ и да започне да обръща всичко нагоре с краката.

— В събота до единайсет бях с една приятелка — казах.

— Вечеряхме, пихме няколко чашки в центъра. Мога да намеря касовите бележки. Прибрах се, четох книга около час, после си легнах. За това нямам доказателства.

Таргънт се усмихна леко:

— Добре. Но малко избързвате.

— Както той каза, никой не ви обвинява — добави Дейли.

— Разбира се.

— Събираме предварителна информация. До неотдавна сте били в полицията, знаете как става.

— Да.

Таргънт се облегна назад и преметна единия си крак върху другия.

— Значи сте имали спречкване с господин Джеферсън.

— Преди три години.

— И оттогава…

— Дали съм го виждал ли? Не. След последната ни среща го оставих целия в кръв, проснат по гръб на паркинга, а аз се опитвах да се кача в колата си.

Не беше съвсем вярно. След този случай го бях виждал още два пъти, но все от разстояние и без никой да ме забележи. Веднъж в един ресторант; той стоеше на бара с някакви типове със скъпи костюми, хилеха се. Отворих вратата, видях го и веднага си излязох. Другият път беше на сватбата му с Карън. Бях спрял от другата страна на улицата и седях в колата. Гледах ги как слизат по стълбите на църквата, а около тях хората ръкопляскаха и подсвиркваха. Помислих си каква детска игра е сватбената церемония и колко тъжно е, когато човек като Джеферсън — около петдесетте и пробващ вече трета жена като поредния скъп костюм — го прави с толкова шум. Жалка картинка. Почти толкова тъжно и жалко като да седиш в колата си със затворени прозорци въпреки трийсетградусовата жега и да гледаш как любимата ти се омъжва за друг.