Майкл Корита: Желана смърт

— Матю Джеферсън ли се казва?

— Да.

— Често срещано име. В страната сигурно има няколко хиляди души, които се казват така. Рождена дата, социалноосигурителен номер, някаква друга информация?

— До края на деня мога да намеря всичко.

Вдигнах глава и я погледнах.

— Хонорарът, който ми предлагаш, е безумен. Ще го намеря за ден-два максимум. Ще ти взема според нормалната тарифа.

— Ще получиш колкото ти обещах.

Осемдесет бона за обикновено издирване. Обикновено го правех за двеста долара.

— Спомням си как ми взе на заем сто долара, за да покриеш вноската за колата си — отбелязах.

Тя ме погледна, опита се да си придаде непроницаемо изражение, но не успя. След няколко секунди се извърна.

— Обади ми се, когато събереш данните — казах след известно мълчание. — Намирам го и повече няма да се виждаме. Разбрано?

Тя не каза нищо, но кимна. Станах, поколебах се за момент, обмисляйки дали да не отида при нея и да я прегърна, да сложа ръка на рамото ѝ или нещо такова. Вместо това просто си тръгнах.

Джо лежеше по гръб в хола, държеше дълга пръчка. Застанах на вратата. С изпънати ръце той вдигна пръчката от нивото на кръста си. Здрав човек може с лекота да изнесе пръчката над главата си и там да я остави на пода. Джо спря с ръце, изпънати на нивото на брадичката си, и се намръщи. Лицето му бе почервеняло и когато си спомни, че трябва да вдиша, той силно изпъшка. Присви очи и мускулите на челюстта му леко потрепнаха от стискането на зъби. Пръчката помръдна с няколко милиметра. Той я задържа така за момент, отново си пое дъх и се опита да я избута още един сантиметър. Не успя. Издиша тежко и върна пръчката на нивото на кръста си.

— Тази сутрин не беше ли на терапия? — попитах.

— Бях.

Той леко промени позицията си на пода и отново започна.

— Идваш от терапия и продължаваш с упражненията? Не трябва ли да почиваш?

— Трябва постоянство.

Поклатих глава, заобиколих го и влязох в хола. Той се стараеше, може би повече от терапевтите, които се занимаваха с него, но такъв си беше Джо. Познавах го добре, затова не се изненадах, а и през ум не ми минаваше да го разубеждавам.

Той отново си пое дъх и аз отместих поглед. Три месеца бяха минали, а още ме беше срам да го погледна. Така е, когато друг отнесе куршума заради теб.

— Чу ли за Алекс Джеферсън? — попитах, след като седнах на дивана.

Той спусна пръчката на земята и я остави встрани. Седна с пъшкане, избърса лицето си от потта и ме погледна.

— Да, чух. Дошъл си да признаеш за убийството, нали?

— Не.

Той се усмихна:

— Длъжен бях да проверя. Какво мислиш за това?

— Мисля, че той беше негодник във всяко едно отношение, тъй че нищо чудно някой да е решил да го очисти. — Замълчах за секунда. — Ченгетата идваха.

— Заради Джеферсън ли?

Джо стана. Костваше му известно време и усилия. В началото на лятото излизахме да тичаме по три пъти седмично, на изкачване по стръмнините Джо дишаше леко, сякаш ходеше, за мой срам и напук на шейсетте му години. Сега се задъхваше, ако повърви малко повече.

— Да, за него.

Джо отиде в кухнята. Останах сам за момент, после станах и го последвах. Той си бе налял вода, стоеше опрян на мивката, вдигна чашата и отпи; няколко капки потекоха по брадичката и покапаха по анцуга му. Екипът му беше сив, с емблема на „Кливланд Браунс“. Допреди няколко месеца можех да преброя на пръсти пътите, когато съм го виждал без вратовръзка в делнични дни. Докато изпи водата и си наля друга, аз се загледах през прозореца; вятърът гонеше листата по тротоара и „Чатфийлд авеню“.

— Досаждат ли ти? — попита Джо.

— Ченгетата ли? Не. — Обърнах се към него. — Карън също се обади.

Той свали чашата, изплакна устата си и преглътна, сякаш изведнъж почувства неприятен вкус.

— Карън ли? Сериозно?

Кимнах:

— Искала да се извини заради полицията. И ми поиска услуга.

Той остави чашата на плота и въздъхна, сякаш бе очаквал да го чуе. Разказах му какво иска Карън и той ме изслуша мълчаливо.

— И ти прие, така ли?

— Осемдесет бона, Джо. За обикновено издирване. Имаме нужда от тези пари.

— Осемдесет бона. Това е лудост.

— Знам, но ако има нещо, което тя да притежава в изобилие, това са пари. Къщата ѝ красноречиво го доказва.

— Нима ще ги вземеш? Осемдесет хиляди долара за нещо, за което обикновено вземаш не повече от хилядарка?

Погледнах го в очите.

— Казах ѝ, че е прекалено много. Но ако напише чека, бъди сигурен, че ще отида да го осребря.