Майкл Корита: Желана смърт

— Какво искаш от мен?

Тя поседя втренчена в мен няколко секунди, преди да отговори:

— Ще ти платя добре.

Разперих ръце.

— За какво?

Голямата къща изглеждаше пуста по начина, характерен само за много просторните помещения. От канапето виждах стълбището за втория етаж, започващо от коридора между хола и кухнята. На стената имаше няколко картини и бях готов да заложа цялото си състоянието, че нито Карън, нито Джеферсън са ги избирали. Всичко бе дело на специалисти по вътрешен дизайн.

— Нуждая се от помощ.

Тя седеше наведена напред, стискаше ръба на креслото толкова силно, че ноктите ѝ сигурно бяха пробили кожената тапицерия, гледаше ме втренчено в очите.

— За какво?

— Сина на Алекс.

— Никога не съм имал подход към децата.

— Трябва да намеря сина на Алекс.

Намръщих се:

— Не знае ли, че баща му е мъртъв?

— Не.

— Не знаеш ли как да го намериш? Нямаш ли номера или адреса му?

— Не.

— Кажи на ченгетата да го намерят.

— Не искам… Положението е деликатно.

— Защо?

— Алекс не му се е обаждал от години. На собствения си син. Бяха се отчуждили.

— Полицията може да го намери.

— Искам друг да го намери — процеди тя през зъби.

— В околността има десетки частни детективи, Карън. Всеки от тях може да го намери.

— Трябва ми доверен човек.

— Аз ли съм този човек?

— Да.

Каза го уверено, без да се замисля. Вместо да ме поласкае, това ме ядоса. След всичко станало между нас тя още очакваше, че когато ѝ потрябвам, веднага ще се отзова. Че ще направя каквото поиска от мен.

Поклатих глава:

— Не става, Карън. Съжалявам.

Канех се да стана и да си тръгна, когато тя каза:

— Наследник е на осем милиона долара и не го знае.

— Били са в лоши отношения и въпреки това момчето получава осем милиона?

Тя кимна:

— И дори не знае, че Алекс е мъртъв. Искам някой да го намери и да му каже. Освен това…

— Какво?

Тя сведе очи:

— Не искам да се разчуе във вестниците и по телевизията, Линкълн.

— Кое да не се разчуе? Че Алекс Джеферсън е бил скаран със сина си?

Тя кимна, но остана със сведена глава.

— Аха, репутацията. Ясно.

Тя вдигна глава и този път погледът ѝ беше по-суров.

— Не е това.

Замълчах. Тя вдигна ръцете си от тапицерията, наведе се напред и видях, че трепери. Сключи длани и ги притисна между коленете си.

— Знаеш ли колко е един процент от осем милиона, Линкълн?

— Осемдесет бона.

— Това ще е хонорарът ти. Толкова ще ти платя, дори това да е най-лесната задача, която си имал. Обещавам ти. Счетоводителят ми ще ти напише чека в деня, когато откриеш момчето.

Джо вероятно бе свършил физиотерапията. Двучасов сеанс, който струваше неколкостотин долара. Застраховката покриваше една част, но не всичко. Джо ходеше на терапия три пъти седмично. Правеше го от няколко седмици. Таксата за сеансите се трупаше към останалите медицински разноски, много от които бяха за екстравагантни неща. Миналата седмица единствената работа на агенцията ни бе проклетият иск за попечителство за клиент, който едва ли щеше да плати целия хонорар.

— Деловите ни отношения няма да са най-идеалните — отбелязах. — Мога да ти препоръчам друг. Някой по-подходящ за случая.

— Не — отсече тя. — Моля те, Линкълн… само го намери. Колко време ще ти трябва? Да намериш някого?

С всяка минута, през която седях там и разговаряхме, къщата ми се струваше все по-голяма и пуста, а Карън — все по-уморена. Представих си я как изглеждаше една събота през юни, когато излязохме с яхта в езерото Ери — с мокра коса, полепнала по лицето и врата, и с толкова искрена усмивка. По неизвестна причина много често си спомнях този момент. В кухнята, в колата или в залата за фитнес — изведнъж пред мен изплуваше образа ѝ на яхтата, виждах усмивката ѝ, огряната от слънцето кожа, мократа коса, и нещо в мен се прекършваше. После си я представях с Джеферсън и споменът за самодоволната му усмивка заличаваше всички други.

— Издирването на човек може да отнеме от половин час до няколко седмици. Трябва да знам повече подробности.

— Минали са пет години.

— Оттогава ли е изчезнал?

Тя кимна, после добави:

— Всъщност, не. Не е изчезнал. Просто оттогава е прекъснал отношенията си с Алекс.

— Но не изчезнал така, че полицията да има основания да го издирва.

— Да.

Прокарах пръсти през косата си и сведох очи към пода.

— Къде е майка му? И с нея ли е скаран?

— Не. Почина около две години след развода. Матю сигурно е бил на около четиринайсет. Живееха в Мичиган. Той дойде при Алекс, докато отиде в колеж. Отчуждиха се, откакто Матю влезе да учи право.