Майкл Корита: Желана смърт

Това беше в лошия период от живота ми. Току-що изхвърлен от работа, безпомощен и гневен. Оттогава бе минало време, нещата се бяха променили. Макар че нямаше как да го забравя напълно, Алекс Джеферсън вече не ме вълнуваше.

Губите си времето — казах на полицаите. — Знам, че трябва да следвате процедурата, но тук няма да излезе нищо. Не съм виждал нито него, нито нея и не съм го убил. Дали се радвам, че е умрял? Не. Дали ми е жал? Не особено. Безразлично ми е. Нищо повече. Той и животът му не ме интересуват. Вече не.

Таргънт се наведе напред, прокара пръсти през косата си и сведе очи.

— Не са бързали.

— Моля?

Той ме погледна:

— Убийците, господин Пери. Не са бързали. Убили са го бавно и мъчително. Така е умрял. Четирийсет и седем изгаряния и над петдесет порезни рани. Изгаряния от цигари и запалка, порязвания от бръснач. На места са дълбали с острието, като с нож. На други само са белили кожата му. Устата му беше запушена с водопроводно тиксо и в някой момент, може би в опит да изкрещи или пък от гърчовете, е прехапал езика си.

Обърнах се и се загледах през прозореца.

— Не искам да знам подробности, детективе. Просто ме задраскайте от списъка на заподозрените.

Поседяха още десетина минути, после си тръгнаха. Сега щяха да потърсят информация за отношенията ми с Джеферсън, щяха да се опитат да докажат, че не съм се отказал да го преследвам, да проверят какво съм правил в нощта на убийството. Ако всичко бъде наред, както очаквах да бъде, едва ли щяха да ми досаждат пак.

След като си тръгнаха, излязох и си купих вестник. Седнах на една пейка пред близката закусвалня и разгърнах страниците, шумолящи на прохладния ветрец. Джеферсън, разбира се, беше на първа страница, но статията бе кратка. Полицейска сводка и бележка от адвоката на Карън, че съпругата на убития няма желание да коментира. Бяха научили новината късно — класически полицейски трик. В крайна сметка информация достига до медиите, но това става в последния момент, непосредствено преди срока за включването ѝ в новия брой.

Името на журналиста, написал статията, ми беше непознато. Можех да се обадя на приятелката си във вестника, Ейми Амброуз, да попитам дали тя не знае нещо повече — но какво ме интересуваше? Какво ми влизаше в работата? Хвърлих вестника и тръгнах към кантората.

Завих зад ъгъла, пресякох, качих се на втория етаж, отключих и влязох в тихото помещение. Партньорът ми Джо Причард не беше на работа от два месеца и така щеше да продължи още неопределено време. В момента сигурно беше на физиотерапия. Три пъти седмично ходеше за възстановяване на лявата му ръка. Наскоро го бяха ранили в рамото и макар че куршумът бе излязъл, пораженията бяха сериозни. Столът му зад съседното бюро беше празен.

Включих компютъра и седнах на работното си място, загледах се през прозореца. Може би трябваше да се обадя на Джо да му кажа какво е станало. По дяволите, сигурно вече знаеше. Джо винаги научаваше отнякъде. Не ми се обаждаше обаче и това беше изненадващо. Освен ако като по-умен и досетлив от мен не си беше дал вече сметка, че въпреки реакцията на полицията тази история не ме засяга.

— Отдавна беше — изрекох в празния кабинет.

Придърпах купчината папки, натрупани на бюрото, и отворих най-горната. Имах много работа и нямаше кой друг да я свърши.

Карън ми се обади в десет часа в деня след погребението на съпруга ѝ. Отново бях в кантората, отново сам, и пишех доклад по едно дело за настойничество. Бащата ме беше наел и искаше да докажа, че приятелят на бившата му съпруга е наркопласьор. Надяваше се, че това ще му помогне да си вземе децата. През двете седмици, през които работех по случая, установих, че жената няма приятел и че клиентът ми е негодник. Макар че имаше време да ми звъни по шест пъти дневно, за да ме обвинява, че не си върша работата, защото „онази кучка“ със сигурност имала гадже, и то гадже наркопласьор, бе закъснял с три дни да честити рождения ден на седемгодишния си син. Когато се усети, разбира се, хвърли вината върху бившата си жена.

Взирах се в компютъра и се опитвах да измисля начин да кажа на клиента си, че е кретен, без да пожертвам остатъка от хонорара си, когато телефонът иззвъня. Натиснах копчето на микрофона, навик, който имах, откакто Джо го нямаше, и отговорих.

— Линкълн?

От високоговорителя на телефона гласовете на хората винаги звучат далечно, но сега това сравнение можеше да се използва и в друго значение. Този глас идваше не само отдалече, а и от минало, което се опитвах да забравя.