Майкл Корита - Желана смърт

— Карън.

За момент съжалих, че изрекох името ѝ, трябваше да се престоря, че тази единствена дума не е достатъчна да позная гласа ѝ, но после осъзнах, че е безсмислено. Щях да я позная, дори само да беше кихнала, и тя го знаеше.

— Как си?

— Добре. Със сигурност по-добре, отколкото вероятно се чувстваш ти.

— Имаш ли малко свободно време?

Замълчах за момент.

— Имам работа. Защо питаш?

— Ами… Питах се дали няма да наминеш. Исках да се извиня и така… Току-що научих какво са направили от полицията. Това е абсурдно. Не мога да повярвам, че са идвали да те разпитват. Нямат никакво основание.

— Имаха основание — отвърнах. — Нарича се „вършене на работа“. Не съм се обидил.

— Все пак съжалявам. Исках да се уверя… исках да знаеш, че не съм ги изпратила аз. Не съм направила нищо, с което да ги насоча към теб.

Гласът ѝ ми звучеше нереално. Толкова добре го познавах, тембъра, ритъма, но въпреки това имах чувството, че слушам певица, чието лице никога не съм виждал. Този глас ми бе до болка познат, но вече не познавах жената, на която принадлежеше. Вече не.

— Разбирам — промълвих.

Мълчание. Облегнах се назад и зачаках.

— Линкълн?

— Да.

— Помислих, че си затворил.

— Тук съм.

Пак кратко мълчание.

— Някак… надявах се, че ще се отбиеш.

— За да можеш да ми се извиниш?

— Ами, да.

— Вече го направи. Благодаря ти, но не беше необходимо.

— Добре. Добре. Тогава… довиждане, Линкълн.

— Довиждане, Карън. Късмет.

Тя затвори. Телефонът запиука и това ми напомни да се наведа и да изключа копчето на микрофона.

След десет минути пак иззвъня. Пак Карън.

— Линкълн, имам голяма нужда да те видя. Съсипана съм, разстроена, преди малко затворих, защото ти… ти звучеше толкова резервирано. Разбирам те. Наистина. Но имам нужда да те видя. Лично.

— Само за да ми се извиниш ли?

— Линкълн…

Звучеше, сякаш ще се разплаче.

Мамка му. Залюлях се назад на стола, вдигнах очи към тавана и поклатих глава. Какво, по дяволите, означаваше това?

— Само за двайсет минути — тихо, внимателно изрече тя, опитвайки се да скрие емоциите си. — Важно е.

— Къде?

— Вкъщи.

„Вкъщи“. Сякаш домът ѝ беше някаква световна забележителност, като Монтичело 1 1 Имението на Томас Джеферсън — Б. пр. .

— Не знам къде е това „вкъщи“, Карън.

— Пепър Пайк. Близо до „Шейкър“, при клуба.

Продиктува ми адреса.

— Клубът. Разбира се.

Мястото на последната ми среща с Джеферсън, но Карън едва ли щеше да оцени емоционалното значение, което то имаше за мен, затова си замълчах.

— Ще дойдеш ли?

— Сигурно съм си загубил ума.

— Моля?

— Нищо. След малко идвам.

— Благодаря, Линкълн.

Отново затвори и след няколко минути, проклинайки се, станах и излязох.

Къщата беше впечатляваща. Алея, чиято настилка вероятно се сменяше всяка година, се виеше между високи дървета със съвършено оформени корони, хвърлящи сянка върху морава като игрище за национални турнири по голф. После пред мен се откри къщата — съчетание от южняшки, колониален и съвременен стил, събрани някак в хармония. Бели стени и големи стъкла, огромна веранда под балконите на втория етаж. Оградени със зид покрит басейн и тераса с каменна камина.

От едната страна имаше гараж за четири коли, оформен като хале за файтони. Спрях отпред, като почти очаквах някой да излезе и да предложи да зареди багажника ми с овес и вода. Никой не ме посрещна, затова изгасих двигателя и слязох. Просторният двор беше пуст и притихнал, къщата — също. Отидох до верандата по павирана пътека. Похлопах няколко пъти с медното клепало върху дървената врата. Минаха няколко минути. До вратата някой бе оставил букет. Взех го и погледнах картичката, прикачена към него. „От Тед и Нанси с най-искрени съболезнования“. Отново похлопах — силен, кънтящ звук. Вратата се отвори.

При вида ѝ дъхът ми спря. Да, беше красавица, но не това бе причината — такава си я спомнях, такава се опитвах да не си я спомням. Имаше може би някоя и друга нова бръчка, нежната ѝ руса коса бе оформена в по-скъпа прическа, един-два килограма в повече, макар че и още пет нямаше да я загрозят, но по дяволите, това бе същата Карън, на която бях направил предложение в онази топла априлска вечер. Искаше ми се да не беше така.

Носеше широки бели панталони и фланелка без ръкави, беше боса, без украшения. Тялото ѝ бе стегнато и стройно. Погледнах я и изведнъж си представих сцените, които бях пропуснал през изминалите няколко години: вечерните приеми, на които богатите, тлъсти приятели на Джеферсън са зяпали прекрасната му жена и са шушукали със сподавена завист; самодоволната усмивка на Джеферсън, когато в компанията на Карън се е срещал с някоя от застарелите си вече бивши съпруги.