Майкл Корита: Желана смърт

— Дадено.

Ейми излезе от къщата и дойде, при нас.

— Това ли е? Наистина ли ще ни оставиш така?

— Тръгвам, драга. Знам, че ще ви липсвам.

Тя го прегърна и го целуна по бузата. Духаше студен вятър и сивите облаци в небето обещаваха сняг. Според прогнозата се очакваха обилни снеговалежи. Джо закопча якето си и се усмихна.

— След няколко часа ще седя по фланелка край някой басейн.

— Няма нужда да ни дразниш.

Замълчах за минутка, после добавих:

— Обаждай се, Джо.

— Непременно.

Стиснахме си ръцете и той се качи в колата. Докато стигне Тенеси, показателят на километража на проклетия „Таурус“ сигурно щеше да се удвои. Запали двигателя. Ударих с ръка по багажника, после се отдръпнах и му помахах. Той излезе от алеята и зави по „Чатфийлд“ към изхода на магистралата на Западна 150-та улица. Изпратих го с поглед и в главата ми пак прозвучаха думите на Анди Доран: „Трябваше само да преживея зимата. Само да преживея зимата.“

Ейми се приближи и обгърна с ръка кръста ми.

— Ще ми липсва.

— И на мен.

Тя се притисна до мен, после се отдръпна.

— Недей да тъгуваш за него. Имам планове за нас двамата.

— „Браунс“ ли играят? Добре. Можем да ги гледаме.

— Да украсим апартамента ми за Коледа. Играчките не се закачват сами.

Погледнах я ужасено, после — към булеварда.

— Ако бягам бързо, още мога да го настигна.

Заключихме къщата на Джо, качихме се в пикапа и потеглихме. Започнаха да прехвърчат снежинки, задържаха се за момент върху предното стъкло, преди да се стопят. По радиото говорителят обещаваше до свечеряване да натрупа петнайсет сантиметра. Джо щеше да изпревари бурята на юг и аз се радвах за него. С Ейми оставахме тук, но това също беше хубаво. Снегът щеше да се стопи. Както винаги.

Имението на Томас Джеферсън — Б. пр.