Майкл Корита - Желана смърт

Понеже не вдигах телефона, репортерите започнаха да ми изпращат писма с молби за интервю. Един ден, когато преглеждах една купчина, видях картичка от Индиана. Отпред имаше снимка на есенен пейзаж с покрит мост и обагрени в червено дървета. Текстът отзад бе кратък:

Господин Пери,

Изглежда, че съм се лъгал за вас. Моля, приемете това признание и моите извинения. Освен това, моля ви, не идвайте повече в Индиана.

С най-добри пожелания

Обърнах картичката и закрих с ръка моста, за да виждам само дърветата. Представих си, че съм застанал над езерото и беседката в ябълковата градина. Листата сигурно вече бяха опадали, над студената вода стърчаха само голи клони.

Отидох в Индиана за пари. Поне така бях казал на Джо и Ейми. Ако не за парите, то поне защото исках да помогна. Въпрос на чест. Искаше ми се да забравя най-непочтените си мисли, да ги оставя там, но вече не можех. Не и след като Карън си беше отишла, а Мат Джеферсън и Анди Доран бяха мъртви.

Онова, което ме заведе в Индиана, бе семейната тайна на Джеферсън. Исках да я науча преди Карън. Исках да разбера защо Мат Джеферсън се е скарал с баща си, какво зло е видял в него. При първото си идване бях очаквал да ми каже, за да мога да разкажа на Карън. Исках да ѝ обясня какъв негодник е бил съпругът ѝ. За потвърждение, каква хубава дума… Но всъщност исках отмъщение.

Исках Мат Джеферсън да ми каже какво толкова лошо е направил баща му. Сега, след като и двамата бяха мъртви, исках да имам поне десет секунди, за да му кажа, че баща му е смятал да поправи грешката си.

Взех магнит и закачих пощенската картичка на хладилника. Нали така човек прави с нещата, които иска да си спомня.

Агенцията остана затворена три седмици, докато се криех от медиите при Ейми. Като член на тази досадна пасмина тя знаеше всякакви хитрини как да избягаш от тях. Докато ме нямаше, клиентите попадаха на съобщение на телефонния секретар, което ги информираше, че ще отсъствам за неопределено време. В понеделник на третата седмица, след като затворих офиса, Джо дойде да ми каже, че трябва отново да отворя фирмата.

— Ако останеш затворен още една седмица, Линкълн Пери, има опасност да загубиш бизнеса. Когато клиентът се свърже с друга агенция, той най-често продължава да използва нейните услуги.

— Прав си, Джо, но преживях тежък период. Не можех да работя. Знаеш го.

— Да, знам. А сега ти казвам, че е време да започнеш отново.

Бяхме в хола на апартамента ми и Джо бърникаше абажура на една лампа, който бе решил, че стои накриво. Не ме поглеждаше.

— Време е отново да започна. Това важи ли и за теб, Джо?

Той спря да си играе с абажура.

— Не, Линкълн Пери. Боя се, че не.

Погледнах го. Изглеждаше тъжен, но решението му бе окончателно. Отдалечи се от лампата и закрачи из стаята.

— Тази зима ще почивам. Ще се махна от града, ще отида някъде на топло. Няма да издържа още една зима в този град. Поне засега. Знаеш ли, че никога не съм прекарвал зимата на друго място? Можеш ли да повярваш? Всички екскурзии, на които съм ходил с Рут, са били през лятото или есента. Може да е имало и някоя през пролетта. Зимата обаче винаги съм прекарвал в Кливланд и по дяволите, имам нужда от почивка. Мисля си за Флорида, може би Тексас, някъде покрай Залива.

За около минута бях като онемял. Когато възвърнах способността си да говоря, изрекох само една дума:

— Добре.

Той най-после спря да крачи и седна на стола срещу мен, поглади брадичката си и се загледа в килима.

— Трябва да си почина, Линкълн. Нямам представа колко ще продължи, но знам, че ще ми трябва известно време. Ще се справиш и без мен.

— Да — отговорих, — но няма да е толкова забавно.

Той изсумтя:

— По дяволите, почти както когато имаш истинска професия. Знаеш ли, много хора не са имали късмета да работят с мен. Сега трябва да оцениш какъв щастливец си бил.

Усмихнах се, макар и с мъка:

— Добре, Джо. Но да не изчезнеш някъде. Когато дойде пролетта и започна да се затопля, искам да си вдигнеш багажа и да се върнеш на север.

— Дадено.

Тръгна през първата неделя на декември. Състоянието на ръката му се подобряваше, но въпреки това имаше нужда от помощ, когато товареше багажа си в колата. Отидох да му помогна и той постоянно ръмжеше недоволно зад гърба ми. Когато най-сетне затворих багажника и се отдръпнах от колата, Джо ми даде ключовете от къщата.

— Не забравяй да поливаш цветята. И нали се разбрахме — без купони!