Майкл Корита - Желана смърт

— Какво означава това?

Брукс вдигна ръце и се отдръпна от вратата. Доран пристъпи напред и насочи револвера към него.

— Той ли е?

Кимнах:

— Да.

Брукс ме погледна и се намръщи. Лицето му, с гладка кожа и изящно очертана брадичка, бе като на манекен в реклама за афтършейв.

— Мога ли да попитам какво означава това?

— Млъквай — сряза го Доран.

Влезе, блъсна Галиончи пред себе си и затръшна с ритник вратата. Брукс заотстъпва назад и Доран го последва.

— Позна ли ме, задник такъв? Знаеш ли кой съм?

Брукс се поколеба, но не защото не се досети кой е Доран, а защото се чудеше дали да каже истината.

— Ти си Анди Доран. Убиецът.

Доран пусна Галиончи и удари Брукс в лицето с револвера си. Чу се силен, болезнен звук, Брукс залитна и се хвана за парапета на стълбището, за да не падне. Направих крачка към тях, но Доран се обърна и допря револвера в челото ми.

— Кротувай, Пери. Както казах, ти си тук само да гледаш. Зрител, ясно ли е?

Стояхме в дългото антре, тъмният вход на кухнята зееше зад нас, стълбите бяха отляво. Точно над главите ни горният етаж завършваше с вътрешно балконче, стъкленият таван отразяваше светлината от откритото помещение долу. Брукс увисна на парапета и погледна Доран, от носа му върху лъскавите дъски закапа кръв. Когато Доран го пусна, Галиончи бе паднал и сега лежеше на пода. Доран се завъртя и насочи револвера към него.

— Това е шефът ти, нали? Онзи, който ти плати.

Галиончи кимна.

— Кажи ми — тук, пред него ми кажи — защо те накара да убиеш Джеферсън?

Галиончи затрака с белезниците, опитвайки се да седне.

— Защото той е убил момичето. Онова, заради което са те пратили в затвора.

Докато Галиончи говореше, Доран отново фрасна Брукс, който сега се извъртя навреме и посрещна удара странично, а не с лицето си. Отстъпи назад, като се опита да се скрие зад парапета. Доран стоеше пред мен и аз направих малка крачка назад. Исках да изляза от полезрението му, за да мога да действам при удобен случай.

— Вярно ли е? — попита Доран. — Ти ли я уби?

— Не.

— Грешен отговор.

Този път Брукс се опита да избегне удара съвсем, препъна се в стъпалото отзад, но Доран го сграбчи, смъкна го долу, удари го два пъти в тила и го блъсна на земята. По дулото на револвера му бяха полепнали косми, а в основата на главата на Брукс се появи кръв.

— Пери е съгласен с твоя човек. И той мисли, че си я убил.

Брукс премести погледа си към мен; опита се да си придаде изненадан вид, но в очите му пролича само гняв.

— Луди ли сте?

Дори проснат на пода и оцапан с кръв, съвършеното му като за реклама лице излъчваше надменност.

— По-добре кажете истината — посъветвах го.

— Нямам представа…

Доран отново замахна и Брукс се отдръпна удивително бързо, избягна удара и отскочи настрана. Изправи се и заотстъпва към кухнята, протегнал напред ръце, сякаш да се пази от Доран.

— Признай! — изкрещя Доран. — Кажи, че ти си го направил. Признай!

От устата му пръскаше слюнка, кокалчетата му бяха побелели от стискане на револвера, цялото му тяло трепереше от гняв.

— Не съм…

Доран стреля. Големият револвер подскочи в ръката му и куршумът се заби в стената точно зад Брукс, който изкрещя от уплаха и приклекна.

— Признай — повтори Доран, вече спокойно, сякаш револверът бе изкрещял вместо него.

Брукс стоеше присвит, беше се притиснал до стената и още държеше ръцете си протегнати напред, сякаш можеше да се предпази, ако Доран отново стреля.

— Аз го направих — прошепна толкова слабо, че отначало не бях сигурен дали наистина го е казал, макар че видях устните му да се движат.

— Какво каза?

— Аз го направих — повтори този път по-силно Брукс. — Аз убих момичето. Моника Хийт.

Настъпи тишина. След близо минута Доран отново заговори, изрече една-единствена дума:

— Защо?

Брукс вдигна глава. Черната коса падна върху челото му.

— Не беше умишлено. Искам да кажа… не съм искал. Тя започна да се съпротивлява. Отначало малко се закачахме. Бяхме на терасата. Бръкнах под полата ѝ и дръпнах бельото ѝ, а тя започна да се дърпа. После вдигна шум. Почти закрещя. Пък в къщата имаше толкова много хора, баща ми и всякакви…

Доран държеше револвера насочен към Брукс, но като че ли бе спрял да диша. Напомни за статуя на войник, застинал миг преди да се нахвърли върху врага.

Брукс наруши тишината:

— Не исках да я убивам. Исках само да я накарам да млъкне. Тя се опита да избяга и тогава грабнах кърпата, приближих се отзад и се опитах да ѝ запуша устата. Не съм искал да я убия…