Майкл Корита - Желана смърт

— Отведи я оттук — казах на Тор. — Заведи я на безопасно място. Аз ще отида с него.

Зад фургона беше спрян стар микробус, скрит по един черен път между дърветата. Доран извади ключовете. Седнах зад волана и потеглих по чакълестата алея. Доран седеше до мен с револвер в ръка, всичко беше както на идване в къмпинга с тази разлика, че Галиончи лежеше отзад, цапайки всичко с кръв. Доран седеше облегнат на вратата и държеше револвера насочен към главата ми. Минахме по изровения чакълест път и спряхме пред колата на Джо, с която бе блокиран изходът. Джо го нямаше вътре.

— Покажи се и остави оръжието — извика Доран. Беше смъкнал двете стъкла и държеше дулото допряно под брадичката ми. — Броя до пет, след което стрелям.

Сред дърветата от едната страна нещо се размърда и Джо се показа. Не беше свалил оръжието, но бях доста по-уверен, че няма да стеля, отколкото преди малко за Тор.

— Прибери пистолета, Джо. — Натискът на револвера под брадичката ми пречеше да говоря достатъчно високо. — Ейми е спасена. Във фургона е с Тор. Пусни ни да минем и я откарай оттук. Това е най-важното сега.

Джо прибра пистолета. Лицето му изглеждаше бледо на светлината на фаровете, рядката му бяла коса бе мокра и се развяваше от вятъра.

— Откарай я на безопасно място — повторих.

— Ще го направя.

— Премести колата — повтори Доран. — После се покрий някъде и чакай. Почти свършихме, но не прави глупости. Ако видя ченгета, партньорът ти е мъртъв. Сериозно говоря, Причард.

Джо се качи във форда и запали, дръпна колата от пътя и изчака със запален двигател, докато минахме покрай него. Погледнах в огледалото и видях задните му фарове да се отдалечават към фургона, където чакаха Тор и Ейми. Тя беше спасена.

— Брукс още ли е във винарната? — попита Доран?

— Не знам.

— Не лъжи. Той живее там. Спомням си, че имаше къща. Голяма, баровска къща. Там живее, нали?

Не отговорих.

— Приятелката ти е добре. Разбираш ли? Ти я видя, Пери. Тя е жива и здрава и можеш да ми благодариш.

— Благодаря — казах и бях искрен.

Въпреки че сега държеше револвера насочен към мен, в решаващия момент той бе спрял Галиончи, а аз не успях.

— За мен беше удоволствие да прострелям Галиончи. Огромно удоволствие, Пери. До сутринта мога да го направя още веднъж.

Зад нас наемният убиец мълчеше. Виждах го в огледалото. Очите му светеха — той през цялото време ни наблюдаваше. Дори невъоръжен, ранен и с белезници изглеждаше опасен.

— Когато изчезна, помислих, че си избягал — признах пред Доран. — Мислех си, че си се уплашил.

Той поклати глава:

— Само две постройки в къмпинга все още са обитаеми. Третото бунгало и фургонът. Когато разбрах, че не е в бунгалото, най-логично беше да е във фургона. Искал е да е по-близо до пътя, а и знаех, че няма да я остави сама.

— Откъде намери револвера?

— Във фургона. Няколко седмици живях там. Знаех къде е револверът, а Галиончи не подозираше за него. — Доран се намести на седалката и свали оръжието. — Мисълта ми беше, че приятелката ти вече е в безопасност и можеш да се успокоиш, разбрахме ли се? Проблемът ти е решен. Аз имам да свърша още нещо. Ти просто си късметлия, че ще присъстваш. — Погледна ме изпитателно. — Ами синът на Джеферсън? Защо се самоуби? Защо го е направил, ако е невинен?

Долових съжаление в гласа му и това ме изненада. Погледнах го за момент, после отместих очи към пътя.

— Ти си му казал, че ще го убиеш, Доран. Че ще го измъчваш и ще го убиеш. Мисля, че го е приел сериозно.

— Защо все пак е постъпил така? Защо не е отишъл при ченгетата да предаде Брукс? Ако го беше направил…

— Да предаде Брукс би означавало да признае собствената си вина. И тази на баща си. Баща му щеше да отиде в затвора. Може да не са били в добри отношения, но едва ли е искал да му причини това. Появих се скоро след като е разбрал за смъртта на баща си, и е предположил, че и ти си наблизо.

— Трябваше да отиде при ченгетата — измърмори Доран. — Така щеше да промени всичко.

Погледнах го и видях лицето му прорязано от сенки.

— Остави ме да сляза и се махни оттук. Само не отивай при Брукс. Върви на север, на юг, на запад, накъдето искаш, Доран. Това няма да свърши добре.

— Не ме учи какво да правя, Пери.

Замълчахме за известно време. Бяхме единствената кола на пътя, никой не минаваше в отсрещното платно, бяхме само ние в този стар, смрадлив микробус, сами с шепота на вятъра и скърцането на гумите по асфалта.

— Преди убийството на Моника и арестуването ми бях решил да се взема в ръце — заговори Доран. — Признавам, че беше малко късно, но наистина бях решил да се стегна, сериозно. Да откажа алкохола, да спра тревата, да си намеря постоянна, почтена работа. Онова място в Джинива ме накара да се замисля. Там, сред дърветата. Нямаше и час от мястото, където бях израснал, но мамка му, страхотно беше да живееш извън града. Обичах онези дървета. Бях щастлив там. Дори бях спестил някакви пари. Отделях по няколко долара, когато можех, мислех да направя ремонт, след като мине зимата.