Майкл Корита - Желана смърт

Галиончи се беше хвърлил на земята и се бе изтърколил встрани, за да избегне летящата към него кола. Сега се изправи и отново насочи пушката си към нея. Вдигнах пистолета и се опитах да се прицеля, докато зареждаше. Тор се показа от колата и стреля през задния прозорец — единственият, пред който нямаше дърво.

Стреля два пъти, но и двата пропусна. Галиончи улучи багажника и задното стъкло. После отстъпи назад и залегна, скри се във високата трева.

Изпратих три куршума в бурените, където изчезна, и отново настъпи тишина. От Доран нямаше и следа; вероятно се криеше в гората или бе избягал от къмпинга. Плю си на петите при първа възможност. Затичах се по пътя, като не изпусках от очи високата трева, в която се беше скрил Галиончи. Той не стреля по мен, но чувах шумоленето и пукането на клонки, при преминаването му през гората. Отново стрелях на сляпо към дърветата, два куршума, с които нямаше шанс да улуча. Шумоленето се отдалечаваше, той излезе от обхват, загуби се в тъмното.

Стигнах до маздата точно когато дясната врата се отвори и Тор се изтърколи в тревата. Имаше кръв по лицето и ръцете, но беше жив. Коленичих до него, но той ми махна да го оставя и се изправи, като се подпираше на колата. Още стискаше пистолета си. Кръвта бе от няколко леки драскотини, не от огнестрелна рана.

— Ранен ли си?

Той поклати глава и избърса лицето си с ръкавицата.

— Леко. Стреля с дребни сачми. Може би няколко са ме улучили.

Когато се вгледах по-внимателно, видях, че от лявата страна якето му е разкъсано, платът бе наквасен с кръв на гърдите му. Той също го погледна, но не изглеждаше загрижен. Понечи да заговори, когато от пътя се чу крясък:

— Ще я убия!

Галиончи отново се беше показал от дърветата, на двайсетина метра от нас, близо до фургона. Силуетът му се очертаваше на фона на сградата. Хукнах натам в момента, в който Тор се опря с длан на покрива на маздата. Само след няколко крачки чух три изстрела от пистолета му. Куршумите бяха изненадващо добре групирани за стрелба в такъв мрак, но никой не улучи целта. Галиончи се обърна към фургона и отново вдигна пушката. Не губих време с опити за стрелба, просто продължих да тичам, знаейки, че единственият ми шанс е, ако го достигна, преди да влезе вътре; съзнавах, че нямам шанс, защото той имаше твърде голяма преднина — беше твърде късно.

Галиончи отвори вратата, влезе и стреля. Чух изстрела и изкрещях, сякаш улучи мен, не спирах да тичам, препъвах се, краката ми сякаш се движеха сами. В момента, когато осъзнах, че гърмежът не беше такъв, какъвто би трябвало да бъде — кратък пукот вместо оглушителното бумтене на пушката — Галиончи залитна назад през вратата и падна. Пушката се търкулна настрани. Възвърнах равновесието си върху нестабилната настилка, и хукнах още по-отчаяно, докато не го достигнах. Насочих оръжието си към главата му, той се гърчеше от болка.

— Добре, че бях тук — каза Анди Доран от вътрешността на фургона.

Стоеше облегнат на вратата и държеше револвер, насочен към гърдите ми.

— Ела да видиш момичето си — каза Доран.

Влязох във фургона. Вътре светеше слаба крушка, но веднага видях защо не се виждаше отвън: Прозорците бяха закрити с плътен черен плат. Доран вероятно го беше купил за десетина долара от някой евтин магазин, но вършеше работа. Платът не пропускаше светлина и през нощта всеки, който погледне фургона, би го помислил за празен.

Доран ме заведе в малката кухня, Тор влезе след нас. Вътре миришеше на разложени отпадъци и мухъл. Подът беше прашен и имаше локви от течове на покрива. Доран бе живял тук близо месец, чакайки своя час. Минах през кухнята, от дясната страна имаше врата към спалня и там видях Ейми.

Лежеше върху старо одеяло на пода. Ръцете и краката ѝ бяха стегнати с белезници, устата ѝ бе запушена с тиксо, но очите ѝ, широко отворени, светеха в сумрака. Пуснах пистолета и коленичих до нея. Анди Доран вдигна револвера и го притисна към челото ѝ.

— Ето ти я жива, Пери. Както обещах. Слушай ме внимателно и нищо няма да ѝ се случи.

Пистолетът ми бе на земята до ръката ми, където го бях оставил, когато посегнах към Ейми. Тор беше на вратата и без да го поглеждам, знаех, че държи оръжието си, насочено към Доран, който го гледаше над рамото ми ухилен.

— Спокойно, пич. Спокойно. Да не преиграваме. Ако започнете да стреляте, и аз ще дръпна спусъка. Знаете как е. Както съм насочил револвера, гаджето ти най-вероятно ще умре, ако направите някоя глупост. Не мога да съм сигурен, че ще я убия, но не е сигурно и че ще оцелее.