Майкл Корита - Желана смърт

— От къмпинга може да се излезе само по един път — обясни Тор. — Ако нещо не стане, както очакваме, и Галиончи се измъкне, може би с жената, кой ще го спре? Ела с колата си и блокирай изхода, след като мина. Никой няма да може да излезе, без да се сблъска с теб. Това е важно.

— Добре.

Изражението на Джо се промени и той кимна. Разбира се, руснакът беше прав. В такива ситуации Тор винаги беше прав.

— Разбрахме се — казах аз. — Вземам Доран и тръгваме по линията. Как обаче ще се синхронизираме? Ти трябва да изчакаш, докато стигнем до скривалището, а не знаем колко време ще вървим.

Тор посочи Доран, който сви рамене:

— Зависи къде ще засечем линията. Единственото място, на което съм я виждал, е малко по-назад, където пресича шосето. Ще ни трябват петнайсетина минути, предполагам.

— Ще изчакам двайсет — каза Тор. — Къде да го намеря, когато вляза в къмпинга?

— Около езерото има няколко бунгала. Той е в третото отдясно. Приятелката на Пери е при него.

Върнахме се на мястото, където линията пресичаше пътя, на около половин километър назад. Тор отби между няколко туфи тръстика и аз спрях отзад. С Доран слязохме от форда и аз дадох ключовете на Джо.

— До скоро.

— Да — измърмори Джо. — Внимавай с Доран, Линкълн.

— Ще внимавам.

Тор ме погледна:

— Двайсет минути.

— Разбрано.

С Доран тръгнахме по линията — просека, постлана с чакъл и стари дървени траверси, която се губеше в сумрака. След първия завой Тор и Джо се изгубиха от поглед.

Линията очевидно не беше използвана от години, дори релсите бяха махнати. Бяха останали само насипът от трошени бели камъни и дървените траверси. На места стърчаха ръждясали болтове, но общо взето, се движехме с добро темпо. Доран вървеше напред, стъпваше без усилие, без дори да гледа в краката си. Дъждът беше спрял, но въздухът бе хладен. През първите няколко минути от устата ми излизаше пара, но после или дъхът ми изстина до външната температура, или стана твърде тъмно и вече не забелязвах.

Миришеше на влажна пръст и листа и това ми напомни за винарната — как с Джо седяхме на терасата на Пол Брукс и слушахме умелите му, безочливи лъжи. Бяхме приели всичко за чиста монета и бяхме продължили с разследването, губейки няколко дни безценно време, докато в крайна сметка не се стигна до това: Ейми в ръцете на професионален убиец, който броеше всяка секунда. Цената на забавянето… Тръснах глава и закрачих по-бързо. Не исках да мисля за цената.

Петнайсет минути след като тръгнахме по линията, Доран обяви:

— Близо сме.

— Как разбра?

— Ето я оградата. Отляво.

Присвих очи, вгледах се в мрака, но не видях нищо. Последния път, когато се преглеждах, очният лекар каза, че зрението ми е почти безупречно, но при все това не виждах за какво говори Доран. След трийсетина крачки най-после я различих в тъмното — увиснала телена ограда, съборена на много места, преминаваше между дърветата покрай линията.

Навлязохме във високата изсъхнала трева. Въпреки влагата тя шумолеше под краката ни; в гората цареше пълна тишина, струваше ми се, че се движим твърде шумно. Представих си как Галиончи, седнал в бунгалото, долавя стъпките ни и наостря уши, как посяга към пистолета си.

На едно място оградата бе провиснала и стърчеше само на две педи над земята. Доран я прескочи и аз го последвах. От дясната страна видях езерото, празно, обрасло с трева и тръстика. На отсрещния бряг започнаха да се очертават тъмните силуети на бунгалата. Навлязохме в тревата на дъното на езерото и видях чакълестият път през къмпинга като светла ивица.

Промъкнахме се зад бунгалата. Според Доран Галиончи беше в третото. Общо бяха шест и зад всяко навътре в езерото стърчеше малък кей; дъските сигурно отдавна бяха изгнили. Обърнах се, направих няколко крачки назад и погледнах към чакълестия път. Видях силуета на фургона, за който бе казал Доран, но всичко тънеше в мрак. Тор още не се беше появил.

Спряхме до първото бунгало, тъмно и празно, зад нас имаше купчина боклук и строителни отпадъци. Докато се промъквах по тясната ивица трева между постройката и кея, едва не настъпих празна бутилка от пропан-бутан. Вървях няколко крачки пред Доран, но дори не го чувах. Струваше ми се, че с всяко вдишване вдигам невъобразим шум, а той не издаваше нито звук. Група от няколко бора отделяше първото от второто бунгало. Отместих няколко клона, за да мина през тях; Доран сякаш се гмурна в зеленината и излезе от другата страна. Игличките оставиха лепкава смола по пръстите ми. Когато надникнахме иззад второто бунгало, видяхме светлината в следващото.