Майкл Корита - Желана смърт

Тор не продума. Бях на около метър от Доран, делеше ни само тялото на Ейми, но дори не си помислях да помръдна. Не и както държеше револвера допрян до главата ѝ, с пръст на спусъка. Гледах Ейми в очите. Изглеждаше добре. Уплашена — да, но жива и здрава.

— Кажи на приятеля си да остави пистолета на пода — нареди Доран.

Тор не помръдна. Погледнах го, после се обърнах към Доран и поклатих глава:

— Няма да остави пистолета.

— По-добре да го направи. Кажи му…

— Не. Никой не може да го накара да остави оръжието си. Няма да го направи.

— Прибери го в кобура, тогава — каза му Доран. — Ако наистина си толкова бърз с оръжието, колкото си мислиш, не би трябвало да е проблем.

Тор бавно свали пистолета и го прибра в кобура. Тялото му изглеждаше напрегнато до най-малкото мускулче.

— Хубаво.

Доран заобиколи Ейми, без да отмества револвера от главата ѝ. Приближи се до мен, после с едно-единствено бързо движение вдигна оръжието и го насочи към моята глава. Тор потрепна, но не посегна към пистолета си.

Доран взе пистолета ми, после ми показа къде са ключовете от белезниците. Остави ме да освободя краката ѝ, но не и ръцете. Не ми позволи да отпуша и устата ѝ. Помогнах ѝ да се изправи. Краката ѝ трепереха, прегърнах я и почувствах как през тялото ми преминава вълна от облекчение. Доран ме потупа с дулото на револвера по главата и ме накара да се отдръпна.

— Обещах да я освободим и удържах на думата си. Сега е твой ред да изпълниш своята част от споразумението, Пери. Ще дойдеш с мен. Нея също ще я вземем.

Доран ме блъсна напред, към коридора, после избута Ейми. Коленете ѝ се подгънаха, но той я подпря, помогна ѝ да остане права и я изведе навън, като държеше револвера притиснат до тялото ѝ.

Галиончи бе пропълзял десетина метра от мястото, където беше паднал, оставяйки кървава диря. Доран бе прибрал пушката във фургона, за да не му даде възможност да я използва. Сега той блъсна Ейми на земята и коленичи между нея и Галиончи.

— Изчакай настрана, Пери. Ако стоиш прекалено близо, могат да пострадат повече хора, а това не е необходимо.

Хвана Галиончи и го обърна по гръб. За първи път видях лицето на наемния убиец — беше среден на ръст и със средно телосложение, мургав, с черна коса, заресана назад, мътни очи, втренчени нагоре към беззвездното небе. Около него всичко беше в кръв, попиваше в тревата, събираше се на локвички, тънки струйки се стичаха от тялото му и попиваха във влажната почва. В горната част на гърдите му, близо до ключицата зееше дупка с назъбени краища.

— Как е, мой човек? — попита Доран. — Май ти е малко некомфортно.

Тор бе застанал на вратата на фургона. Пистолетът му беше в кобура. Ейми лежеше на земята до Доран. Стараех се да не я поглеждам. Всеки път, когато го направех, ми се приискваше да я махна оттам, но всяко действие от моя страна можеше да предизвика Доран.

Галиончи се повдигна на лакът и пропълзя назад.

— Знаеш ли колко пъти се изкушавах да те убия? — прошепна на Доран.

Гласът му звучеше заплашително, но личеше, че полага големи усилия да говори.

— Жалко, че пропусна шанса си. Пери ми каза, че си взел тлъст чек за убийството на Джеферсън. Половин милион, а? — Доран изцъка недоволно с език като майка, разочарована от детето си. — Ако бях получил част от тези мангизи, отдавна щях да съм се омел. Жалко, че не стана. Искам да знам кой ти плати.

Дъвкателните мускули на Галиончи се стягаха и отпускаха дори и когато не говореше, той стискаше и разтваряше десния си юмрук, под който се беше образувала купчинка пръст.

— Кой? — Доран допря револвера до главата на Галиончи. — Не си смъртоносно ранен, мой човек. Тази дупчица в гърдите ти? Няма да умреш от нея, повярвай ми. Виждал съм много по-тежко ранени, които само след няколко месеца можеха да тичат с километри. Но този револвер? Той може да те убие. И няма да се поколебая да дръпна спусъка, ако не ми кажеш истината.

— Пол Брукс.

Галиончи изрече името без колебание, както и очаквах. Той не страдаше от излишно чувство за достойнство, беше убиец, чиито решения се диктуваха само от оръжия или пари. Брукс бе използвал второто. Сега Доран го заплашваше с първото. В света на Галиончи винаги щеше да бъде така.

Доран ме погледна.

— Каза, че само предполагаш. Каза, че не си сигурен, но имаш подозрения. Брукс ли подозираше?

— Да. Той е човекът.

— Пол Брукс — бавно изрече Доран. — Синът на собственика на винарната, където бе убита Моника, нали?

— Да.