Майкл Корита - Желана смърт

Представих си го: фургонът сред гората, високите дървета. Представих си и огромната къща на Алекс Джеферсън до баровския клуб, винарната и имението на Пол Брукс на самия бряг на езерото.

— Справях се добре — продължи Доран — Моника беше добра с мен. Знаеше, че връзката ни няма да продължи дълго, и двамата го знаехме, но тя беше добра с мен. Приятелите и родителите ѝ не ме харесваха, но те не ме познаваха. Имаше всякакви слухове, че съм бил побойник и други такива, но това беше минало. Вече не бях такъв и Моника го знаеше. Може би никой друг не го разбираше, но тя знаеше. Спомням си как в нощта, след като се разделихме, седях навън, пушех цигарка и си мислех, че до пролетта ще бъда чист. Щях да започна нормален живот. Щях да имам нова къща, да съм престанал с наркотиците и пиенето. Почти го бях постигнал. Само трябваше да преживея зимата.

Гласът му се промени, стана по-тих, почти мелодичен.

— Само да преживея зимата.

Стигнахме до едно кръстовище и Доран ми даде знак да завия надясно, към винарната. Подухна по-силно и от дърветата закапа.

— Сигурно си знаел, че някой иска да те натопи. Защо прие споразумението?

— Защото някой вече ме беше натопил, Пери. Бяха го направили майсторски. Едно е да оспорваш обвинения, когато си сигурен във фактите, но аз не бях. Не знаех какво още ще намерят, а онзи адвокат, онзи продажен мръсник, всеки ден ми пееше, че е по-добре да приема споразумението. Твърдеше, че винаги ще мога да обжалвам, че могат да ме пуснат предсрочно, но работата ми била спукана, ако ме съдят в този окръг. Доказателствата били твърде силни, репутацията ми била твърде лоша, нямал съм никакъв шанс. Той не можел да уреди гледане в друг окръг, затова да съм приемел споразумението, пък после да мисля за обжалване. Така било най-сигурно.

— Имаше ли представа защо са те натопили? Ченгетата ли мислеше, че са виновни?

— Имах милион предположения, но никое от тях дори не се доближаваше до истината. Мислех, че ченгетата са замесени, но кой беше истинския убиец? Първо си помислих за баща ѝ. Той никога не ме е харесвал. Не ми изглеждаше обаче и толкова откачен. Така че защо мен? Кой бе решил да избере точно Анди Доран за изкупителна жертва? Мислил съм за това по цели дни и нощи, но съм бил много далеч от истината. Знаеш ли, дори подозирах военните. Можеш ли да повярваш каква глупост? Бяха ме изритали и си рекох: „Мамка му, тия момчета може би приемат нещата прекалено лично“. Представи си докъде съм стигнал.

— Не познаваше ли Пол Брукс?

— Дори не го бях виждал. Още не съм. Но това скоро ще се промени.

— Ще ти дам пари, Доран. Ще намеря отнякъде. Ще ти дам хубава сума и ще се махнеш. Отиди където искаш, просто изчезни. Забрави за Брукс. С Джо ще се погрижим да си получи заслуженото. Ще го видиш по телевизията, ще прочетеш във вестниците, докато си седиш някъде на спокойствие, далеч оттук.

Доран гледаше навън, взираше се в мрака.

— Бил си ченге. Влизал си в затвор.

— Да. Няколко пъти.

Той кимна:

— Значи знаеш как се чувстват.

Спомних си глухото затръшване на вратата и изщракването на ключалката зад мен, когато ме арестуваха в Индиана — чувството за обреченост, сякаш влизах в подводница.

— Да. Имам представа.

— Сигурно знаеш какво се случва там, след като вратата се затвори.

Не отговорих.

Доран се обърна и ме погледна:

— Аз бях пет години там, Пери. Как мислиш? Това не се забравя, не се прощава, не можеш да се отърсиш от него. То заразява кръвта ти.

Брукс беше вкъщи. Разбрахме веднага щом минахме между боровете и видяхме светлината от прозорците на голямата дървена къща. На алеята отпред нямаше коли. Спрях пред гаража, огледах сградата и се запитах дали Брукс е усетил идването ни, или изобщо не подозира за нашето присъствие, седи и гледа телевизия, потънал в един друг свят, съвсем забравил греха си.

— Слизай — нареди Доран и отвори вратата си.

Слязох и застанах до микробуса. Доран отвори задната врата. Огледа алеята и отново се обърна към мен.

— Смъкни го. И него ще вземем.

Пъхнах се в микробуса и докато Доран държеше револвера насочен към гърба ми, подхванах Галиончи под мишниците и го вдигнах. Той свали краката си и се изправи сам, задъхваше се. Втренчи се в Доран.

— Сега можехме да броим парите — заговори. — Вместо това…

Доран допря дулото на револвера до устните му и той млъкна.

Тръгнахме към къщата, Доран вървеше на половин крачка зад мен, в едната си ръка държеше револвера, а с другата стискаше Галиончи за косата и го блъскаше напред. Когато стигнахме пред главния вход, той ми нареди да почукам. Блъснах медното клепало в дебелата дървена врата и зачакахме. Отвътре се чуха стъпки. Вратата се отвори и Пол Брукс се показа по халат. Огледа ни изненадано, позна Галиончи и не видя кръвта по гърдите му.