Майкл Корита - Желана смърт

Отново замълча.

— Ти ме изпрати в затвора — заговори Доран. — Пет години лежах зад решетките заради теб. Пет години, защото не си искал да бъдеш злепоставен от момиче, което не е искало да се чука с теб.

Брукс мълчеше.

— Защо мен? — попита Доран.

— Не знам. Не съм те избирал.

— Защо мен?

Брукс стоеше с отворена уста. След няколко секунди каза:

— Защото ти беше там. Не е имало нищо лично. Ти просто беше най-удобен.

— Аз съм бил там — повтори Доран. — Не било лично. Хубаво. Това много ме успокои. Пет години лежах в затвора, а нямало нищо лично.

— Пари ли искате? За всичките? Добре. Кажете цената. Колкото пожелаете. Само кажете сумата и ще ги имате.

Пристъпих към Доран. Бях сигурен, че ще стреля. Бях убеден, че няма да издържи при този жалък опит на Брукс да го умилостиви по начина, по, който бе потулил убийството на Моника Хийт — с пари. Доран обаче не стреля. Усмихна се.

— Пари. — Изрече думата бавно, сякаш се наслаждаваше на звученето ѝ. — Да, няма да се откажа от парите ти.

Брукс кимна. Носът му още кървеше, червени капки пръскаха по синия му халат.

— Мога да ти дам повече пари, отколкото си си представял. Повече пари, отколкото можеш да си представиш.

Доран погледна Галиончи на пода, после мен. Очите му бяха безизразни. Не изглеждаха фокусирани върху мен или нещо друго в стаята.

— Колко пари можеш да ми дадеш сега?

Брукс се намръщи:

— В брой ли?

Доран наклони главата си на една страна и се вгледа в Брукс, все с това разсеяно изражение. Той поклати глава:

— Чек. Предпочитам чек.

Брукс го погледна изпитателно. После кимна:

— Добре. Чек. Добре. Да, мога да напиша чек. Като капаро, нали? После ще ти дам още. По-късно мога да ти осигуря още пари.

— Да — повтори Доран. — Капаро.

За момент Брукс не помръдна, стоеше и кимаше, после посочи по коридора от дясната му страна.

— В кабинета. Чековата книжка е в кабинета ми.

— Ами, тогава да отидем там.

Гласът на Доран звучеше коренно променен. Говореше спокойно, дори весело, сякаш следеше някаква друга нишка на разговора, която ми убягваше. Този глас ме разтревожи.

Брукс тръгна по коридора. Доран ми махна с револвера:

— Хайде, Пери.

— Тръгвай си.

— Какво?

— Махай се оттук, Доран. Вземи микробуса и бягай.

Той се усмихна. Кръвта на устните му беше изсъхнала.

— Нямам намерение.

Тръгнах по коридора след Брукс и Доран ме последва. Никой не удостои с внимание Галиончи. Оставихме го с белезниците, проснат на луксозния дървен под. Брукс не запали лампата и в коридора беше тъмно. Покрай стената имаше екстравагантна бяла подставка за вино с петдесетина бутилки; белите вина отразяваха светлината от хола, а червените се сливаха със сенките. Брукс вървеше бързо, като държеше ръцете си далеч от тялото. Влезе в първата стая отдясно и запали лампата. Влязохме в кабинета, скъпо обзаведено помещение, с прозорци, гледащи към терасата, дърветата и езерото. Сега, през нощта, в тъмното стъкло се виждаше само отражението на стаята.

Доран мина покрай мен и застана пред бюрото; Брукс седна на стола от другата страна. Без да отмества очи от Доран, взе черна чекова книжка и я постави пред себе си. Отвори я на празен чек, после опипа предното си джобче за химикалка. Това ме накара да застана нащрек. Жестовете му изглеждаха тромави и престорени, но не можех да си обясня защо.

— Трябва само да взема химикалка — каза той и отвори чекмеджето от другата страна на бюрото.

— Не — извика Доран, но Брукс вече бе пъхнал ръката си в чекмеджето, затова той стреля.

Куршумът разби ключицата на Брукс, излезе през гърба му и облегалката на стола, но той вече бе хванал оръжието в чекмеджето и дръпна спусъка. Сред дъжд от трески в бюрото се появи дупка и в корема на Доран се отвори алено червена рана.

Доран стреля още веднъж и този път улучи Брукс в гърлото, куршумът разкъса плътта му и заби главата му в облегалката. От раната заизвира кръв, задавяща го в последния му опит да си поеме въздух.

Пристъпих към Доран, който още стоеше прав, но той се обърна, олюлявайки се, и насочи револвера към мен. Спрях и разперих ръце. За миг той остана втренчен в очите ми. На лицето му се четеше голяма тревога. От корема му течеше кръв и попиваше във фланелката му. Той изпусна оръжието, седна на пода и за първи път погледна раната.

— Исках да го убия над чековата книжка. Исках да го застрелям, докато пише чека.

Това бяха последните му думи.

Отново валеше, капките барабаняха по големия прозорец зад Брукс и само техният шум ми правеше компания в стаята с двамата мъртви мъже. Стоях и гледах Доран дълго след като се бях убедил, че е мъртъв. Единственият шум бе от дъжда и капките кръв, падащи на пода от стола на Брукс, но след малко започнах да чувам и други звуци от къщата. Трябваше ми известно време, за да си спомня за Галиончи. По-добре беше да не го оставям без надзор.