Майкл Корита - Желана смърт

— Разбирам, Таргънт. Разбирам. Подозренията ти не бяха плод на въображението ти. Можеше да не вярваш толкова безрезервно на онова, което виждаш, или по-скоро можеше поне малко да ми повярваш, но знам, че това ти е работата, и разбирам, че се стараеше да си я вършиш.

— В такова разследване, когато някой усилено се опитва да натопи някого… Нещата не са никак ясни. Трудно е да повярваш в истината дори когато я виждаш.

— Колкото и да беше заблуден, твоята грешка не беше по-тежка от моята.

Той наклони глава и ме погледна изненадано.

— Така ли?

През трите дни, прекарани в затвора, имах достатъчно време да премисля всичко. С всеки изминал ден все по-малко харесвах начина, по който бях действал.

— Ти видя улики срещу мен и предпочете да не обръщаш внимание на нищо друго. Защото искаше да ме изкараш виновен. Не ме харесваше. Искаше да ме окошариш. Ами аз? Постъпих по същия начин с Алекс Джеферсън. Нарочих го за виновен заедно със сина му. Реших че са престъпници само защото не ги харесвах. Не се стараех да открия истината, а да докажа вината им. Ядосвах ти се заради поведението ти към мен, а постъпвах по същия начин към Алекс Джеферсън и сина му. Ти поне имаше достойнството да нарочиш някого, който още е жив.

Докато Таргънт говореше, погледът му шареше из цялата стая, но сега той ме гледаше право в очите. За известно време никой не каза нищо. След малко той се изправи.

— Прибирай се вкъщи, Пери. Прибирай се.

Ейми и Джо ме посрещнаха пред затвора. Когато ме видя, тя слезе от колата. Изтича при мен, прегърнахме се и за първи път почувствах, че всичко е свършило. Най-лошото бе отминало. Тя беше тук, жива и здрава, и аз бях с нея. По дяволите да вървят Томи Галиончи, Пол Брукс и всички други. Не бяха успели да ми навредят толкова, колкото можеха.

Ейми се отдръпна, очите ѝ блестяха от сълзи.

— Крайно време беше.

— Да. Беше дълъг уикенд, а тук условията са далеч от комфорта в Индиана.

— Можеш да напишеш пътеводител — намеси се Джо. — „Петдесетте най-луксозни затвора в Средния запад“.

Стисна ръката ми и ми отвори вратата на колата, сякаш бях известна личност.

— Няма ли червен килим?

— Реших, че ченгетата ще се разсърдят. Нали осъзнаха грешката си.

Джо се качи и запали двигателя.

Все още застанал на тротоара, погледнах Ейми:

— Добре ли си? Нещо…

— Добре съм. Поне доколкото е възможно. Добре съм.

— Когато те видях във фургона… когато видях, че си жива…

Замълчах и тя отмести очи. Досетих се, че и двамата си мислим за едно и също — за Анди Доран и изстрела, с който бе спрял Галиончи, с който му беше попречил да влезе и да убие Ейми.

— Няма ли да тръгваме? — обади се Джо. — Както си застанал, Линкълн, някой може да си помисли, че си избягал от затвора, и пак да те приберат.

Качихме се в колата. Докато Джо караше, двамата с Ейми ми разказаха подробности, които не бях узнал от полицията.

— Не чух нищо за Тор — отбелязах.

Джо погледна Ейми в огледалото и отговори:

— Дано да не чуеш. Решихме да не споменаваме нищо за него. Явно и ти си постъпил така.

— Да, но Галиончи и Рийд?

— Галиончи мълчи. Поне засега. Ще видим какво ще стане с него. Колкото до Рийд, ченгетата са го разпитвали може би десет пъти досега и не е споменал нито дума за Тор. Каза, че с теб сме били сами, че ние сме го заплашвали.

— Хубаво.

— Рийд се опитва да хвърли цялата вина върху Галиончи. Твърди, че се съгласил да му помага, защото той го заплашвал, че ще го убие.

— Не се учудвам. Рийд е от хората, които стават много словоохотливи, когато се стигне до съд.

— Все пак ще бъде и в твоя полза. Той съвсем ще закопае Галиончи, срещу когото, нека да добавя, тази сутрин бяха повдигнати обвинения за отвличане и две за убийство. Разровиха се и в миналото на Пол Брукс. Оказва се, че като студент в източните щати е бил арестуван за сексуално насилие. Жертвата е оттеглила обвинението и затова не се е стигнало до съд. Малко след това момичето се сдобило с чисто нов лексус, а Брукс се прибрал в Кливланд.

— Отново пръстът на Фентън.

— Позна. Още преди убийството на Моника Хийт лекарите са открили, че има рак. Знаел е, че умира.

— Доста далеч е стигнал, за да спаси единствения си наследник.

— Чудя се колко ли пъти синът на Джеферсън е размишлявал какво щеше да стане, ако не се беше обадил на баща си, а в полицията — отбеляза Ейми. — Ако беше казал истината.

— Сигурен съм, че си го е помислил в нощта, когато отидох при него. Прочел е бележката ми на вратата и е решил, че Галиончи и Доран са дошли да довършат работата. Да, тогава сигурно му е минало през ума.