Майкл Корита - Желана смърт

Изправих се, излязох от кабинета в мрачния коридор, завих зад ъгъла и заварих входната врата отворена. Галиончи го нямаше, кървава диря водеше навън, в мократа нощ.

Да тръгна след него или да се обадя в полицията? Би трябвало лесно да преценя, но съзнанието ми беше замъглено, не можех да се съсредоточа, сякаш вече нищо нямаше значение. Така се чувства човек, когато прекара достатъчно дълго време в една стая с два трупа.

Излязох на верандата, загледах се в дъждовните капки, пълнещи локвите по алеята и разплискващи се върху покрива на ръждясалия микробус на Доран. Чух шум от пътя, обърнах се и видях бавно приближаващ се силует. Спомних си оръжията на Доран и Брукс в кабинета и се замислих дали да не изтичам за някое от тях, но после видях, че е Тор.

Влачеше изпадналия в безсъзнание Галиончи по мократа алея. Качи го на верандата и го пусна в краката ми.

— Реших, че ще си го искаш обратно.

— Да. Добре си се сетил.

Тор се загледа през входната врата, видя кръвта върху лъснатия под, вслуша се в тишината.

— Свърши.

Това прозвуча средно между въпрос и установяване на фактите. Той предполагаше, че е така, но очакваше потвърждение.

— Мъртви са — казах му.

Той не коментира. Дадох си сметка, че точно това е имал предвид.

— Не ги убих аз. Застреляха се взаимно.

Той мълчеше. Осъзнах, че му е все едно.

— Къде са Ейми и Джо? — поинтересувах се.

— Отидоха да повикат помощ. В полицията. Реших, че е по-добре да тръгна след вас. Явно не е било необходимо. Партньорът ти ми каза как да намеря мястото.

— Трябва да се обадя в полицията. Може би не искаш да те заварят тук.

— Не.

— Ще се опитам да не те замесвам, Тор. Ще направя всичко възможно.

Той не каза нищо.

— Ти ми помогна да я спася. Нямаше да успея сам. Благодаря ти.

Той леко се поклони, като артист, приемащ аплодисментите на публиката; стори ми се съвсем уместно.

— Имаш ли нужда от лекарска помощ? — поинтересувах се, като погледнах едната страна на гърдите му, където кръвта още не беше засъхнала.

— Познавам един човек, при когото мога да отида.

— Сигурен съм.

— Тръгвам. Можеш да се обадиш.

— Как ще се върнеш в града?

— Не е проблем.

Тор се обърна, слезе от верандата и изчезна в гората.

Изчаках пет минути, преди да се обадя в полицията. Галиончи отново дойде в съзнание. Телефонирах направо на Таргънт. Той вдигна на първото иззвъняване, беше познал номера ми.

— Пери, кучи сине, закъсня с около дванайсет часа с това обаждане и най-добре да се предадеш доброволно.

— Искаш ли да приключиш това разследване?

— Съмнявам се, че го казваш, защото си решил да направиш самопризнания.

— Позна.

— Какво си ми приготвил?

— Два трупа в една къща в Джинива. Има и една жена, която бе отвлечена днес, сега е в безопасност и е готова да ти разкаже някои неща. Освен това убиецът на Алекс Джеферсън и Дони Уорд е при мен с белезници на ръцете.

— Кажи къде си.

Задържаха ме три дни. Когато полицията дойде на местопрестъплението, заповедта за арестуването ми за убийството на Дони Уорд бе още в сила и никой не се впечатли от обясненията ми толкова, че да реши да я скъса и да ме освободи. Томи Галиончи също не смяташе да прави самопризнания. Арестуваха ме в петък през нощта, което даде на полицията — а може би и на мен — време за размисъл, защото така повдигането на обвинения се отлагаше за понеделник сутринта. През тези четирийсет и осем часа можеха да сравнят внимателно показанията ми с тези на Ейми и Джо. В понеделник сутринта адвокатът ми съобщи, че няма да повдигат обвинения.

Твърденията ми вече бяха подкрепени с някои факти, а също от разказа на Ейми как Галиончи я отвлякъл, като нахлул в апартамента ѝ и притиснал на устата ѝ мокър парцал със сладникава миризма. Криминалистите установиха, че следите, които са намерили в калта около дома на Дони Уорд, са от обувките на Галиончи.

Малко след пладне в понеделник най-накрая ме изритаха. Таргънт лично дойде да ме вземе от ареста. Джо чакаше да ме закара у нас, но Таргънт отвори вратата на една стаичка за разпити и помоли да му отделя няколко минутки. Влязох и седнах до масата; бях вече без белезници и се радвах на свободата.

— Слушай — заговори полицаят. — Може би очакваш да ти се извиня.

— Очаквам само да се прибера вкъщи.

— Може би наистина заслужаваш извинение — продължи той, сякаш не бях казал нищо. — Снощи много мислих за това. Още не сме изяснили всички подробности, но ако истината е каквато изглежда сега… Може би си мислиш, че нарочно съм се опитал да ти лепна вината. Това не е така. Подозренията ми бяха породени от фактите, не плод на въображението ми, Пери. Ако не се бях опитал да ги обясня, нямаше да си свърша работата, нали така? Само това исках да направя. Опитвах се да обясня…