Майкл Корита - Желана смърт

На следващата сутрин се събудих в апартамента на Ейми; меката ѝ коса галеше рамото ми. Дълго я гледах, следейки лекото повдигане и спускане на гърдите ѝ, зарадвах се, че не е загубила здравия си сън. Бяхме стояли будни до късно през нощта и тя ми сподели неща, които не беше казала на полицията — как се е чувствала и от какво се е страхувала, когато дошла на себе си в микробуса, какво си е помислила, когато Доран се промъкнал във фургона, а навън проехтели гърмежи. Разказа ми, че Галиончи си тананикал, когато чистел оръжието си, чакайки Доран да се върне, че миришел на одеколон и ѝ се усмихвал зловещо, че не се надявала на спасение дори когато съм влязъл във фургона, защото Доран още беше там, но когато видяла, че Тор прибира пистолета си, разбрала, че всичко е свършило.

Аз също ѝ разказах много неща и по някое време заспахме. Часът беше почти девет. С неохота станах от леглото. Ейми не се събуди от движението. Пуснах си душ, после сварих кафе.

Минаха трийсет минути, а Ейми още спеше. Надявах се да се събуди, да дойде да поговорим, да ми даде повод да отложа срещата, която ми предстоеше. Това обаче не стана. Ейми се нуждаеше от сън, а аз трябваше да проведа разговора, за който преди бях копнял, а сега отчаяно исках да избегна.

След дъжда въздухът беше свеж и прозрачен, слънчевите лъчи с мъка проникваха през облаците и между голите клони на дърветата около къщата на Алекс Джеферсън. Когато се показах, Карън излезе на алеята. Когато слязох от пикапа, тя се приближи, постави ръце на раменете ми и ме погледна в очите.

— Съжалявам.

— Няма нужда от извинения, Карън.

— Говорих с полицията. Научих най-важното, но съм сигурна, че има хиляди подробности, които не знам и не разбирам. Все пак знам, че всичко свърши, и то благодарение на теб. Ужасно съжалявам, Линкълн. Никога не съм вярвала в онова, което ми говореха за теб, но всеки ден изникваше нещо ново и просто…

— Ти просто реагира, както очакваха да реагираш. Те си играеха с чувствата ти. И Таргънт, и Галиончи. Искаха да те настроят срещу мен и почти успяха. Няма защо да ми се извиняваш. В най-важния момент, когато онзи полицай се появи, ти ми се довери. Позволи ми да се измъкна. Ако не го беше направила…

— Казаха ми за приятелката ти. Ейми Амброуз. Много се радвам, че е в безопасност.

— Тя е добре. Благодарение на теб.

— Добре.

Тя свали ръцете си от раменете ми и се отдръпна. Един порив на вятъра духна косата ѝ върху лицето, временно скривайки страха, умората, мъката. В този момент ми стана жал за нея, спомних си я в деня, когато взехме под наем яхта на Басовите острови, усмивката, на която бе способна тогава. Усмивката, която никога повече нямаше да се появи на лицето ѝ.

— Когато започна всичко това, когато убиха Алекс и полицията не можеше да ми обясни защо, аз се обадих на теб.

— Да.

— Обадих ти се, защото това семейство имаше прекалено много тайни. Или поне така ми се струваше. Скарването между Алекс и сина му… винаги съм искала да узная причината. Когато убиха Алекс, това се промени. Тогава трябваше да я узная.

Вече не можех да я погледна в очите. В тях имаше такова безпокойство, сякаш се подготвяше за ново разочарование.

— Сега знам, че ти можеш да ми помогнеш. Да ми помогнеш да разбера. Но изведнъж не съм сигурна, че го искам. Вече нищо не искам да знам.

Карън се изсмя през сълзи и поклати глава:

— Но трябва да знам. Чух една част от полицията, но искам да разбера останалото.

Разговаряхме отвън. Седяхме един до друг на стълбите пред къщата.

— Ако това, което ми казаха от полицията, е вярно, значи Алекс винаги е знаел, че Анди Доран е невинен.

Вгледах се в очите ѝ, после сведох поглед.

— Ето какво мога да ти кажа, Карън. Пол Брукс е убил Моника Хийт. Призна го пред мен. Анди Доран е мислил, че синът на съпруга ти я е убил. За известно време и аз смятах така. И двамата сме грешали.

— Да, но те са знаели. Алекс и Матю са знаели какво е станало.

— Да — отговорих и когато видях изражението ѝ, сърцето ми се изпълни с тъга.

— Алекс е помогнал — продължи тя. — Помогнал е да вкарат Доран в затвора, въпреки че е знаел кой е истинският убиец.

— Направил го е на цената на голяма жертва, Карън. Така е изгубил сина си. Спасил е сина на клиента си, а е изгубил своя.

— Изгубил е сина си… — повтори тя. — Да, така е. А когато синът му се е самоубил… когато се е застрелял в главата, защото се е страхувал, че някой ще му причини много по-големи страдания, той е обвинявал Алекс за това, нали? Мислел е, че Алекс е причината за това, което се случва.