Майкл Корита - Желана смърт

Изненадах се, че издава толкова много информация, но нямах голяма полза от нея. Можех да се обадя в полицията и да ги изпратя да търсят бивш къмпинг за каравани в покрайнините на Джинива, но докато го намерят, щяхме да сме там.

— Как се свърза с Галиончи?

— Джеферсън го изпрати да ми донесе първата част от сумата. Той ми каза какво всъщност са се договорили — че Джеферсън му е платил да ме убие. Мислеше обаче, че копелето е прекалено богато, за да се измъкне само с петдесет бона.

— Ти толкова ли му поиска?

— Казах му, че срещу петдесет бона може да удължи живота на сина си с една седмица.

— Сериозно ли го мислеше? Наистина ли щеше да убиеш сина му?

Доран замълча за момент.

— Може би — отговори след малко. — Много мислих. През цялото време. Така де, нали бях в затвора вместо него. Освен това той уби Моника. В крайна сметка това е основният проблем. Нея никой не я е питал. Но дали щях да го убия, ако Джеферсън беше направил, както исках, и не беше замесил Галиончи? Може би не. Мисля, че ако имах парите в джоба си, нямаше да го убия.

— Идеята да действате заедно и да измъкнете още пари на Галиончи ли беше?

— Да. Аз нямах представа с какво разполага Джеферсън. Той знаеше.

— Получи ли нещо от тези петдесет бона?

— Не. Галиончи ми каза, че са му платили да ме убие и ще задържи тези пари. Обеща, че ще вземем много повече.

— Той е получил. Оставил те е на сухо, а е използвал петдесетте бона, за да ме натопи. Как взехте отпечатъците ми?

— Аз го направих. В нощта, когато те хванах на улицата. Галиончи ми обясни как. Пъхнах банкнотите в ръцете ти и ги измъкнах, когато започна да идваш на себе си. Лесно стана.

Елементарен трик, но не знам защо не се бях досетил за него.

— Между другото, кой е този тип? — попита Доран и посочи Тор в огледалото.

— Един човек, с когото от време на време работя.

Той се изкиска и поклати глава:

— Да, бе, Пери, как не. Ти си частен детектив. Този пич е войник. Виждал съм такива.

— Ами Галиончи?

Доран ме погледна за миг и отново се втренчи в асфалта пред нас.

— Да, и той.

Казах на Доран, че искам да спрем на един-два километра от скривалището на Галиончи. След като излязохме от главното шосе и продължихме по виещи се селски пътища сред гората, започнах да се тревожа, че няма да ми каже да спра — че целият разказ за къмпинга е лъжа, че ще минем покрай Галиончи и той ще му даде знак по някакъв начин, ще го предупреди още преди да сме пристигнали. Доран обаче ме накара да спра на едно покрито с чакъл уширение, което изглежда бе собственост на една близка ферма.

— Има още около километър. Наляво се отделя чакълест път. Входът е означен с голяма табела и порта като на ранчо от Дивия Запад. Има стар фургон, където е бил офисът, и бетонни площадки за паркиране на караваните.

— Галиончи във фургона ли е?

— Не. На мястото, където е било езерото, има пет-шест бунгала. Той е в едно от тях.

Някой почука на прозореца ми. Тор. Отворих вратата. Доран и Джо също слязоха. Разказах на руснака какво е положението. Той ме изслуша мълчаливо.

— Прав беше, че очаква да види тази кола — отбеляза Джо. — Въпросът е как да я използваме най-добре. Може Доран да ни закара. Ще го използваме да примами Галиончи навън.

Тор поклати глава:

— Не трябва всичките да сме в колата. Ако нещо стане, ще сме като в капан.

— Добре. Ти какво предлагаш?

Той се отдръпна от колата и огледа поклащащите се борове наоколо.

— Има ли начин да го изненадаме в гръб? През гората или от другата страна на езерото?

Всички погледнахме Доран и той кимна:

— Отзад минава стара железопътна линия. Между релсите и къмпинга има ограда, но на места е счупена. Ако хванеш линията, можеш да намериш мястото по нея.

Това явно хареса на Тор. Той кимна:

— Аз ще карам. Ще намерим линията и с него ще отидете пеша.

Намръщих се:

— Не е ли по-добре аз да карам? Вероятността шофьорът да се сблъска първи с Галиончи е най-голяма и…

— По-добре аз.

Тор се втренчи в мен със сините си очи, които леко потъмняха. Проблемът не беше негов, но той бе дошъл да ми помогне и беше прав — по-добре щеше да е, ако той отиде. Понечих да възразя, но безизразният му поглед ме накара да замълча. Най-важното бе да измъкнем Ейми. Ако така шансовете ни за успех бяха най-големи, това беше правилният начин.

— Добре — съгласих се.

— Аз с тях ли да отида, или с теб? — попита Джо.

— С никого — отвърна Тор.

Джо се намръщи. Бяхме го оставили в гаража, докато разпитвахме Рийд и сега руснакът отново не искаше да го вземе. Джо не беше свикнал да бездейства.