Майкл Корита - Желана смърт

За няколко часа написах единственият доклад, който трябваше да подготвя. Когато няма друга работа, човек може да отдели време и за изпипване на подробностите. Повечето малки фирми обаче рядко могат да си позволят този лукс. Когато свърших, заключих кантората, прибрах се вкъщи, преоблякох се и слязох в залата за фитнес да потренирам. Останах там около час, после излязох да потичам. Когато се върнах, захладняваше, слънцето залязваше и къщата, в която живеех, бе в сянка. Спрях на тротоара и се протегнах, загледах се в двуетажната постройка, която беше станала мой дом, след като юмрукът ми размаза физиономията на Алекс Джеферсън и така сложи край на полицейската ми кариера. Замислих се за екстравагантната къща на Карън близо до луксозния клуб на висшето общество и колко пуста ми се беше сторила тази сутрин. Почудих се дали изглежда още по-самотна, когато слънцето залезе.

Както се бяхме уговорили, Ейми дойде вкъщи в десет на следващата сутрин. Вкара колата си на свободното място до моя пикап, спря рязко, когато гумите ѝ опряха ограничителното трупче, после даде на задна и я намести.

— Ето, че се приземи — отбелязах.

Стоях на вратата на залата за фитнес и говорех с Грейс, която ме бе помолила да ѝ дам съвет за един проблем с колата ѝ, който започвал със странно дрънкане, а то преминавало в по-силно тракане, когато вдигнела висока скорост на магистралата. Посъветвах я да закара колата на сервиз, но тя изсумтя презрително, затова ѝ предложих да си слага тапи за уши, когато кара.

— Здравей — каза Ейми.

Носеше дънки, тънко яке и бяла памучна фланелка, слънчевите ѝ очила бяха вдигнати над челото ѝ. Преди два месеца бе изправила русата си коса и още не беше свикнала. Изглеждаше страхотно, но в естествените ѝ къдрици имаше нещо небрежно, което сега ми липсваше.

— Така ли ще пътуваш?

Отидох при нея на паркинга. Тя носеше само чантичка през рамо и нищо друго.

— Не — отвърна Ейми, като се облегна на капака на колата си и изпъна краката си напред. — Няма да дойда.

Намръщих се:

— Имаш работа или нещо друго те накара да размислиш?

Тя ме погледна за момент, после отмести очи.

— Да не би да се отказваш само защото работя за Карън?

— Не.

— Добре. Не е затова, не е заради работата, а вчера беше навита. Какво те накара да се откажеш?

Тя въздъхна, свали очилата от главата си и прокара пръсти през косата си.

— Защо искаш да дойда с теб?

Наведох главата си на една страна и я погледнах изненадано:

— Хрумна ми, че така пътуването ще е по-приятно и че на теб също ще ти хареса.

— Защо?

— Защо мисля, че ще ти хареса?

— Ами на теб? Защо ще ти е по-приятно, ако дойда?

Веднъж като малък бях на летен лагер, където имаше езерце с пътека от дървени платформи по средата. Някои от тях плуваха, но други потъваха, когато скочиш върху тях. Трябваше да пресечеш езерцето, прескачайки от платформа на платформа. При всеки скок можеше да потънеш, но нямаше как да знаеш кога. При този разговор изпитвах същото чувство за несигурност.

— Защо ще ми е по-приятно, ако дойдеш?

Ако започнеш да повтаряш въпросите на жената, с която разговаряш, значи си загазил.

— Да.

— Очаквах, че ще направиш дългото пътуване по-приятно. Омръзнало ми е да работя сам.

— Значи си търсиш заместител на Джо.

— Какво? Не. — Поклатих глава и се отдръпнах. — Мислех, че ще прекараме добре, защото обикновено ни е приятно да сме заедно. Мислех, че ще се посмеем, ще си побъбрим, ще направим досадното пътуване по-забавно.

— Взимаш ме само за да ти бърборя.

— Ейми. — Погледнах я изпитателно. — Какво означава това? Постоянно сме заедно, а ти ми се сърдиш, че съм те помолил да ми правиш компания.

— Не искам да съм красива притурка към колата ти. Нито в това пътуване, нито по принцип.

Изсмях се и разперих ръце:

— Откъде ти хрумна? Приятели сме от близо две години. Да не изживяваш криза на личността?

— Колко трайни връзки имаш през последните две години, Линкълн?

Отпуснах ръце.

— Приблизително ли? Нула.

Тя запази сериозно изражение.

— Ами аз?

— Ти излизаше с няколко кретени.

— Говорим за трайни връзки.

— Нула.

Именно. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Само не ми казвай, че няма връзка.

— Е, може и да има.

Тя се усмихна мрачно:

— Ето. Тази песен ми е позната — не си много по трайните връзки и за теб приятелството е по-важно. Дрън-дрън.

— Не си ли съгласна…

— Не става дума за съгласие или несъгласие. Не те критикувам, само казвам, че трябва да преосмисля и може би да променя някои неща в живота си.