Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Ами, да — отвърнах. — В деня, в който разговарях с него, бюрото му беше боядисано в розово, кадетите му бяха сменили табелката на вратата с „Мисис Уайтхол“, а жена му го накарала да демонстрира, че може да изпълнява хетеросексуалните си задължения.

Уайтхол вдигна дясната си ръка и потърка устните си.

— Но поне не е изгубил чувството си за хумор — добавих. — И казва на всички, които си дадат труда да го попитат, че все още те смята за най-добрия си приятел.

— Ърни винаги е бил страхотно момче — отвърна той, като продължаваше да търка устата си.

— Разказа ми страхотни неща за теб. Дори предложи да вземе самолета и да дойде да свидетелства в твоя полза. Разбира се…

Но преди да успея да довърша, той ме прекъсна:

— Не.

— A?

— Казах, не. Не си и помисляй да въвличаш Ърни в тази работа. Армията ще го съсипе. А той има жена и деца, за които трябва да се грижи.

— Томи, на твое място не бих се безпокоил за проблемите на другите хора. Ърни е голямо момче. Знае какво прави.

— Казах ти — не. И не търси друг свидетел, който да разказва за характера ми. Това си е мой проблем и не искам да повлека и приятелите си надолу заедно с мен.

Макар че бях дълбоко потресен от лоялността му, все пак смятах, че не е в положение да демонстрира такова благородство. Засега обаче нямаше полза да си хабя доводите по този въпрос, защото и без това не бях намерил човек, който да свидетелства за характера му. Освен това имах други, по-важни въпроси за решаване.

— И бездруго няма да го повикам. Той ми разказа за боксовата ти кариера. По дяволите, трябва да си бил истински ужас на ринга. За съжаление това няма да ни е от полза, тъй като възпитаниците на четири поредни випуска в „Уест Пойнт“ са те гледали как се биеш и всички ще се съгласят, че си маниакален убиец. Не можа ли да тренираш тенис или нещо подобно?

Разбира се, по този начин използвах възможността да му намекна, че знам за ужасяващата сила на юмруците му, да не говорим за склонността му да пребива съперниците си почти до смърт. Исках да чуя как ще реагира.

Но той не отговори, просто се вторачи в отсрещната стена. Продължих:

— Освен това разговарях с Ед Гилдърстоун. Не бих го определил като приятелски разговор, но той продължава да те уважава много. Това обаче не означава, че е готов да си мръдне и пръста за теб. Изглежда, му харесва да си стои на тъмно.

— Да, такъв си е Гилдърстоун.

— Така ли си очаквал да реагира?

— Повечето стари гейове са такива. Крил се е десетилетия наред. А колкото по-дълго го правиш, толкова повече те обсебва. Криеш се от родителите, от семейството, от най-близките си приятели, от всички. Не можеш да излезеш на светло, освен ако някой друг не те измъкне насила.

Той помълча малко и продължи:

— Спомняш ли си онова гей списание, което правеше разкрития за хомосексуалността на различни знаменитости?

— Да, мисля, че си спомням нещо подобно.

— Последиците бяха две-три самоубийства и безброй съдебни дела. Хетеросексуалните просто не могат да си представят какъв ужас преживява един гей, който се опитва да води нормален живот, ако изведнъж го разкрият.

— Това ли е причината да не искаш да обявиш, че си гей?

— Не. Да се отрича би било твърде глупаво, нали? Вече никой няма да ни повярва.

— И защо не искаш да го направиш?

— Няма да им доставя това удоволствие. Пък и Катрин каза, че не е добра идея.

За мен това си беше новина. Още едно нещо в дългия списък на нещата, които Катрин не беше споделила с мен.

— Тя каза ли защо мисли така?

— Просто смята, че отричането е добра защитна стратегия. И аз разбирам какво иска да каже. Колкото повече ги принуждаваме непрекъснато да доказват тезата си, толкова по-големи шансовете имаме, нали така?

— Да, може би — признах аз, защото технически това си беше вярно.

Повечето добри адвокати не отстъпват без бой нито едно обвинение. Заставят прокурора да се поти и да доказва всичко, защото дори да е в състояние да го направи, с всяко следващо доказателство се увеличава вероятността да допусне грешка. Изключение се прави единствено когато делото е напълно безнадеждно, защото тогава съдебните заседатели са склонни да разглеждат глухата защита като самопризнание, че няма на какво да се опрете. В такива случаи само губите благоразположението им. Отричането на хомосексуалността на Уайтхол например ми се струваше точно такъв случай.

И Карлсън също трябваше да го знае. Какво си мислеше тя, по дяволите?