Брайан Хейг - Врагове по неволя

Поне така се убеждавах наум. Всъщност си мислех, че мога да спечеля едно подло предимство пред Карлсън, като си изградя по-добри отношения с клиента й. В това отношение съм много лукав.

Дори успях да вкарам контрабандно в куфарчето си някои лакомства — три сандвича „Биг Мак“ и стек от шест бири „Молсън“.

Грамадният кореец с волското телосложение изпълни ритуала по отвеждането ми до килията и отварянето на вратата. Казах му, че смятам да остана при затворника около час, и му предложих да ни заключи и да си уплътни времето с това, с което си уплътняват времето грамадните главорези, когато никой не се нуждае от услугите им. Той се усмихна, но усмивката му изобщо не ми се стори приятелска, затова се почудих дали изобщо ще се върне след един час, или ще ме остави вътре.

Уайтхол ме изгледа с любопитство, когато вратата на килията се затръшна и заключи зад гърба ми.

— Сам ли си?

— Точно така, Томи. Мисля, че е време да се опознаем по-добре.

Той се изправи и пристъпи напред. Помислих си, че се кани да ми подаде ръка, но той просто застана неподвижен пред мен.

— Добре дошъл в моя свят.

Макар че очите ми все още не бяха свикнали с полумрака, май забелязах лека усмивка.

Светът, за който говореше, беше толкова тесен и подобен на ковчег — особено когато вътре трябваше да се съберат двама едри мъже, — че ме обхвана клаустрофобия. Освен това обаче създаваше и чувство на съпричастност, което отговаряше на плановете ми.

— Донесъл съм подаръци — съобщих аз.

Оставих куфарчето на пода и го отключих, за да извадя два от сандвичите „Биг Мак“. Ароматът мигновено изпълни тясното пространство. Бургерите бяха студени, но въпреки това бяха най-типичната американска храна и след цяла седмица на ориз и вода със сигурност щяха да постигнат желания ефект. Подадох му двата сандвича и в първия момент той само ги стисна и ги подуши, сякаш не вярваше, че са истински. След това разкъса опаковките и ги нападна като някакво лакомо чудовище, като скърцаше със зъби и преглъщаше със сумтене.

— Намали темпото — обадих се. — Ще ти призлее.

— Забрави — отвърна той, без изобщо да намалява темпото.

— Ей, имам и още една малка изненада — казах гордо и извадих две кутийки бира.

Чу се едно приятно „пшшшт“, докато ги отварях, а той каза „Боже Господи!“, грабна едната и я надигна. Половината кутийка отиде на една глътка. Търпеливо го изчаках да я доизпие, а после да изяде и втория сандвич, преди да приседна в ъгъла. Той си облиза пръстите, за да не пропусне нищо от познатия вкус, и се стовари на рогозката си. Подадох му нова бира.

— Как е? — попитах.

— Гадно — призна той и се оригна, след като беше изпил цяла бира на две глътки.

Не можах да се сдържа:

— По-зле дори от „Уест Пойнт“?

Той ме изгледа засрамено.

— Тогава май казах голяма глупост, а?

— Доста голяма.

Мълчаливо посръбвахме от бирите си и зяпахме стените. Най-сетне преместих поглед към него:

— Има ли как да се раздвижваш?

— За един час на денонощие ме извеждат в двора и бягам в кръг. Извеждат ме в десет вечерта, когато останалите затворници спят. Казват, че е заради собствената ми безопасност. Освен това прекарвам повечето време в правене на лицеви опори и коремни преси тук, в килията. Така си убивам времето.

— Ще станеш истинско животно — изкикотих се.

— Мислиш ли? — каза той. — Виж какво мога.

Изправи се, изрита сандалите си, подпря краката си на едната стена, наведе се към отсрещната и се облегна на нея с длани, а после се закатери нагоре. Движеше се бързо и грациозно, като котка. Стигна до самия таван и го блъсна със задника си, после слезе на пода по същия начин. Когато отново се изправи, дори не се беше задъхал, все едно можеше да го направи още стотина пъти.

— Това беше много впечатляващо, Томи — казах и поклатих глава. — На такива работи ли ви учат в „Уест Пойнт“, да се катерите по стените?

Чух как нещо в гърлото му изведнъж изклокочи, сякаш всеки момент щеше да повърне, но той преглътна и рече:

— Уф, по дяволите. Не го бях пробвал след два бургера и бира.

Аз пак се разсмях, после казах:

— Знаеш ли, обадих се на някои твои стари приятели.

— Така ли? Кои?

— Ърни Уолтърс например, много приятно си побъбрихме. Изпраща ти най-сърдечни поздрави. Помоли ме да ти предам, че още те обича. Но само като брат, така каза. Накара ме да обещая, че ще бъда пределно ясен по този въпрос.

Той като че ли тихо въздъхна, преди да попита:

— Обзалагам се, че на Ърни сега никак не му е лесно, а?