Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Току-що ти казах, че не знам кои са. Изобщо ли не ме слушаш?

— Слушам те, Ед. Просто се опитвам да разбера. Какво те кара да смяташ, че те следят?

Последва кратка пауза. Чух го как дълбоко си поема дъх, сякаш се опитваше да се успокои.

— Тази сутрин тръгнах да си купя тоалетни принадлежности и когато излязох от сградата, една сива кола ме последва чак до магазина. А по-късно, когато отидох да обядвам, същата кола ме следеше отново.

— Ед, не искам да споря, но не би ли могло да е просто съвпадение? „Уест Пойнт“ не е Ню Йорк. Градчето е малко, нали? Не би било странно една и съща кола да отива два пъти натам, накъдето си се запътил и ти.

— Дръмънд — рече той.

— Да?

— Предупредих те и преди, не се дръж снизходително. Разбира се, че си помислих същото. Само че тази сива кола в момента е паркирана на половин пресечка разстояние от моя блок. А часът е един след полунощ. И всеки път, когато минава друга кола, фаровете й осветяват два силуета в сивия автомобил.

Реших, че има основание.

— Значи наистина те следят. И какво те кара да мислиш, че това има нещо общо с мен?

— Стига, Дръмънд. Вчера ти ми се обади да говорим за Уайтхол.

— Виж какво, казах ти, че от мен няма да излезе нищо. И не е излязло. Нямам представа защо те следят. Може би сам си си виновен. Може да е някой, с когото си имал връзка, той още не може да те прежали и копнее за теб.

— Да ти го начукам, Дръмънд! — каза той и се изкикоти неприятно.

— Е, не — казах миролюбиво. — Но наистина не съм казвал и думичка на никого.

Побъбрихме още минутка. Той продължаваше да ме обвинява, а аз — да настоявам за невинността си. После затворихме.

Естествено, че следенето имаше нещо общо с мен. Сетих се за онзи ръмжащ кучи син, полковник Менкъл от регистрационния отдел. Той знаеше, че съм говорил с Гилдърстоун. Може би е насъскал някого след него.

Но какъв смисъл имаше да се следи Гилдърстоун? Пък и ако онези бяха професионалисти, те едва ли така небрежно биха се оставили да бъдат забелязани — особено пък от един отявлен аматьор. Освен ако самите те не бяха некадърни аматьори или пък бяха професионалисти, които нарочно са искали да бъдат забелязани.

Ако приемем, че са били професионалисти, защо ще го правят? За да го поизмъчат, разбира се. Но защо пък да измъчват един стар гей, който и бездруго е на път да се пенсионира? От злоба? Или пък се опитваха да му запушат устата?

Позамислих се известно време върху последното и изведнъж ми хрумна нещо. Извадих джобното си ножче и отворих капачето на телефонната слушалка. Това беше единствената друга възможност, която ми идваше наум. Толкова бързах, че счупих хотелския телефон и щяха да го добавят в сметката ми.

Това обаче не ме тревожеше. Онова, от което наистина бях обезпокоен, беше малкото черничко уредче, не по-голямо от калинка, което беше залепено вътре в слушалката.

Докато служех в отряда, бях минал обучение по електронни подслушвателни и проследяващи устройства. Не бях специалист, а и технологиите се бяха променили драстично през последните седем-осем години, с цялата миниатюризация, дигитализация и прочие, но все пак можех да позная едно подслушвателно устройство.

Опипах го и се почувствах гневен и объркан. Онзи кучи син Мърсър и неговата чевръста кучка Каръл Ким!

Отидох до прозореца и надникнах към паркинга. Беше пълен с коли, но аз знаех коя да търся и тя си беше там, по дяволите — „Форд Ариес“ с четири врати, паркирана в самото дъно.

Сигурно съм изглеждал доста вбесен, защото, щом мъжът с тъмните очила на дясната седалка до Каръл Ким ме забеляза, бързо я потупа по рамото и тя веднага запали колата. После даде толкова рязко назад, че блъсна бронята на съседната кола. Чу се яко стържене и по асфалта се посипаха парченца жълто и червено стъкло, но тя изобщо не се поколеба и не спря. Рязко завъртя волана надясно и изхвърча. Единственото, което ми оставаше, беше да ритна колата отстрани, докато профучаваше покрай мен.

Доста глупаво от моя страна. Не само че беше детинско, ами и адски ме заболя, освен това паднах на задника си. Ожулих си ръцете, да не говорим за самия задник и добре, че бях с военни ботуши, иначе като нищо щях да си счупя някой пръст. Накрая закуцуках обратно към хотела, като ругаех по целия път.

Прегледах щателно всичко. Снех картините от стените, отвих електрическите крушки, проверих под леглото, претърсих собствените си дрехи в гардероба. Намерих още два бръмбара, но като нищо можеше да има и десетина други.