Брайан Хейг - Врагове по неволя

Кога го бяха направили? Дали са знаели от резервацията ми коя стая ще заема и са поставили устройствата, преди да пристигна? Или пък са влезли с взлом след това? Може би пък някоя от камериерките беше свършила мръсната работа.

И така, какви бяха нанесените щети? Дали бях казал или чул нещо, което би навредило на клиента ми? Нищо особено тревожно не ми дойде наум, но ако се събереше цялата информация, човек можеше да добие доста ясна представа за посоката на планираната от мен защита. От друга страна обаче, моят план беше различен от онова, което се опитваха да постигнат Катрин и нейният екип, така че положението може би не беше чак толкова трагично.

Но пък, от трета страна, може би не бях единственият член на екипа, когото подслушваха. И ако бях на мястото на прокурора и можех да проникна в мислите на защитата, щях да викам „ура“ по целия път до съдебната зала. А човек със смъртоносната сръчност на Еди Голдън сигурно щеше да се справи още по-добре от мен.

Искаше ми се да се обадя на Катрин и да я предупредя, но проклетият телефон лежеше строшен върху масичката. Хукнах към нашата кантора с табела „Внимание, гейове!“, прекосих бързешком главната канцелария и надникнах в кабинета на Катрин.

Този път тя по изключение не говореше по телефона, защото над бюрото й се бяха надвесили трима цивилни мъже. Разглеждаха голяма карта. Изглеждаха напълно нормални, но атмосферата в кабинета беше заговорническа, затова предположих, че са от контингента демонстранти, които пристигаха в Сеул по нейна покана.

— Извинете ме — казах вежливо. — Катрин, трябва да ти кажа нещо. Насаме, моля те.

Тя ме изгледа раздразнено, но бързо се примири и се обърна към приятелите си:

— Бихте ли ни извинили за момент, моля?

— Трябва да говорим навън — подчертах аз.

Без съмнение Катрин очакваше да й се извиня за предишните си простъпки или да предприема нова яростна атака. Последва ме до паркинга и до онзи голям дъб, под който наскоро бе дала разкошното си интервю, което така силно подпомогна кариерата ми.

— Имаме нов проблем — обявих.

Тя изръмжа веднъж-дваж, все едно се прокашляше, но очевидно не се прокашляше, а просто не ме взимаше на сериозно.

— И какъв е новият ни проблем, Дръмънд?

— Намерих бръмбари в телефона си и в стаята. Доста модерни на вид, много миниатюрни.

Отне й известно време да смели новата информация. Вторачи се в мен. След това закрачи с характерните си малки и премерени стъпчици.

— Кой ги е сложил?

Точно тук работата щеше да се усложни, защото не можех да й кажа за тайните си връзки с Бъз Мърсър и неговата шпионска банда. Ако не беше тя, с нейната склонност да изпада в яростни пристъпи на възмущение и да си бъбри с всеки репортер, който се случи подръка, може би щях да наруша правилата. Но тя си беше Госпожица Голяма Уста.

— Нямам представа — излъгах. — Но предполагам, че или са южнокорейците, или нашето собствено правителство.

— Какво ще стане, ако дадем тези електронни устройства за анализ? Ще разберем ли нещо повече?

— Най-вероятно не. Всеки, който има достатъчно познания, за да ги използва, може и да ги направи практически непроследими.

Катрин спря и ме изгледа проницателно.

— Казвал ли си по телефона нещо, което би могло да представлява проблем?

— Не мисля, но човек никога не знае.

— Аха — рече тя и продължи разходката си, като се опитваше да осмисли този нов обрат.

— Катрин — прекъснах я аз, — ако са го направили в моята стая, навярно са го направили и в твоята, както и в стаите на останалите. Може дори да са сложили бръмбари във фризьорския салон.

Точно в този момент тя изгуби самообладание, защото ако обвинението имаше достъп до разговорите ни, нашият клиент беше пътник. Представете си, че играете покер и виждате всички раздадени карти; после умножете ефекта по три.

Катрин изруга на няколко пъти по доста неподходящ за една дама начин, после затропа с крака като вбесено хлапе.

— Мамка му, не мога да повярвам!

— Повярвай.

— Това означава прекратяване на процеса поради формални нарушения.

— Не мисля.

— Никога не съм и чувала за такова отвратително нарушаване на правната етика. Човек чете за такива работи в романите, но никога не се сблъсква с подобно нещо в истинския живот.

На което аз много интелигентно отговорих:

— Да, ама…

— Наистина ли смяташ, че не можем да предизвикаме прекратяване?

— Ами… — отвърнах с най-примирителен тон.

Въпросът беше учудващо тъп, особено пък зададен от човек с нейното юридическо образование.