Брайан Хейг - Врагове по неволя

Писателите биха нарекли всичко това горчива ирония. Аз бих го нарекъл отчайващ провал.

Но най-изненадващото, което узнах, беше, че Уайтхол всъщност е бил доста добро момче. Тоест освен ако Ърни Уолтърс не беше пълен глупак, Уайтхол бе страхотен пич. А пък ако Гилдърстоун беше прав, Уайтхол трябваше да демонстрира ужасяващи емоционални последици от убийството. А аз не бях забелязал нищо подобно.

За съжаление бях научил и факта, че клиентът ми беше и боксьор със стоманени юмруци, задвижвани от мускули като парна машина, и с психически спусък, който би могъл да го извади от релси. Притежаваше достатъчно сила да троши челюсти и носове — предостатъчна, за да нанесе зловещите рани, които бях видял по тялото на Ли.

Върху табелата над вратата беше изписано „Щабна рота, база „Йонгсан“. Сградата не беше забележителна с нищо — просто стара мухлясала казарма от червени тухли, построена от японците веднага след Руско-японската война, когато Корейският полуостров е бил тяхна колония.

Японците не са били великодушни или жалостиви управници. Всъщност били безкрайно жестоки, грабели ресурсите на страната и се отнасяли с корейския народ като с роби. Дори мобилизирали няколко хиляди млади корейки и ги разпратили по военните бордеи из цяла Азия, да служат като сексуални робини на императорските воини. На фона на други оскърбления спрямо поробени народи това е доста отвратително. И корейците не са го забравили. Помнят го, и то с подробности.

Минах през портала и помолих първия срещнат войник да ме отведе при старши сержанта на ротата. Той ме изгледа с недоумение, после ми посочи третата врата вляво по коридора, над която стърчеше голяма зелена табела с надпис „Старши сержант“.

Да се чуди тогава човек защо редовият състав смята офицерите за толкова тъпи.

Влязох в канцеларията и се озовах срещу една чернокоса волнонаемна служителка, четвърти клас. Седеше зад сиво метално бюро и говореше по телефона, като безсрамно флиртуваше със събеседника си. Веднага прикова вниманието ми. Беше малко повечко закръглена, отколкото трябва, а и чертите й бяха едри, за да я сметне човек за привлекателна, но сто на сто събираше очите на мъжете. Само един поглед към нея и вече си представяш легло, чаршафи и тежко дишане.

В армията има доста строги правила жените военнослужещи да не изглеждат твърде примамливи или изкусителни. Тази жена обаче не просто ги нарушаваше, тя направо ги беше изхвърлила на километри разстояние с тупираната си прическа, огромните, блестящи златни халки, които висяха от ушите й, и с фон дьо тен, руж и червило в количества, достатъчни да се боядиса Берлинската стена. Свирепо дъвчеше, както личеше по всичко, някаква особено огромна дъвка.

— Ей, изчакай малко — каза тя в слушалката, закри я с длан и сръчно избута с език дъвката в ъгъла на устата си.

Дарих я с любезна, топла, одобрителна усмивка.

— Бих искал да разговарям със старши сержанта ви, моля.

Тя не отговори. Или по-скоро отговори, но не с думи. Раменете й се дръпнаха назад — жест, който веднага разпознах като типично женски опит да привлече вниманието ми към гърдите й. А тях толкова си ги биваше, че изобщо не си струваше да хаби енергия за привличане на допълнително внимание. Виждах ги чудесно дори през торбестата й униформа, благодаря много.

След като прикова пълното ми внимание, тя се усмихна малко по-окуражаващо.

— А мога ли да разбера по какъв въпрос го търсите, господин майор?

— Аз съм адвокатът на капитан Уайтхол.

— На капитан Уайтхол ли?

— Да. На Уайтхол — рекох и се огледах така, сякаш се чудех дали не съм объркал сградата. — Не беше ли той командирът на тази рота?

— Да, точно така — каза тя и затвори слушалката, без да се сбогува, след което се изправи. — Много съжалявам, но сержантът не е тук.

— Ами добре. Благодаря — казах и понечих да си тръгна.

Но промених решението си.

— Един момент, мис… — Трябваше да видя името й върху табелката.

Нямах друг избор, освен да се вторача още веднъж в огромния й гръден кош. Тя великодушно ме улесни, като премести гърдите си още по-близо до лицето ми.

— Ъъъ, специалист Фиори — довърших.

На нея това доста й се понрави. Дъвката й отново зае позиция и челюстите й заработиха.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита лукаво.

— Може би. Познавахте ли капитан Уайтхол?

— Да, сър.

— Добре ли го познавахте?

— Мисля, че да. Аз бях негова секретарка, преди… нали разбирате, преди да се случи всичко това.