Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Не, Ед, разкажи ми. Какво направи после?

— Огледах се и видях всички хора, които бях убил. Трябва да ти кажа, че имаше поне десетина трупа. После повърнах. А след това се прострелях в крака. Там, на място — просто насочих карабината към крака си и изстрелях три куршума.

— Сигурно доста е боляло — предположих мило.

— А знаеш ли какво беше най-смешното?

— Не знаех, че изобщо има нещо смешно — отвърнах.

Този човек изобщо не ми харесваше.

— Бях награден с Кръста за особени заслуги за доблестната си акция — каза той. — Както и с медал „Пурпурно сърце“ и предсрочно уволнение, за да ми излекуват крака.

Рядко ми се случва да изгубя дар слово, но този път стана. Бях напълно слисан.

Кръстът за особени заслуги стои само на една идея под Почетния медал. Едуин Гилдърстоун беше военен герой. Напълно повреден, противоречив и отвратен от себе си, но въпреки това — истински герой. Ала герой или не, той беше от онзи тип хора, които са с толкова напомпано съзнание за собствената си стойност, че самото откритие, че могат да бъдат също толкова обикновени, земни и склонни към убийство като всички останали, ги води към самоосакатяване. Това за мен е доста гадна черта на характера.

Но още по-смущаващото беше, че човек, който беше заслужил втората по стойност награда за доблест на страната си, сега беше изплашен до смърт да помогне на свой бивш студент да избегне електрическия стол. Герой, моля ви се.

Опитах се да докарам максимален сарказъм, когато казах:

— Боже мой, Ед, трябва да те е обзела бая страшничка ярост.

Той отвърна съвсем сухо:

— Томас Уайтхол не прилича на теб, Дръмънд. Прилича на мен. Може да изригне и да убие някого, но после ще рухне. Съвестта ще изпепели цялата му същност. На какъв ти прилича? На човек, който все още не може да се справи със себе си? Или на човек, който иска да се застреля в крака?

Точно в този момент реших, че ми е писнало от Едуин Гилдърстоун и неговите горчиви, престорени речи. Рязко му благодарих и затворих. Налях си нова чаша кафе и застанах до прозореца, като се опитвах да събера парчетата от мозайката.

Нито приятелят на Уайтхол, нито преподавателят му от колежа не се бяха поколебали: да, Томас Уайтхол с лекота би убил човек. Очевидно не вършеха работа. От друга страна, доколко добра беше преценката им?

Ърни Уолтърс говореше като истински нюйоркчанин, което винаги включва и известно преувеличение. Не лъжеше, просто вземаше четирийсет и пет секунди и ги правеше на минута. Но той беше живял с Уайтхол две години, бе му близък приятел в продължение на дванайсет, описваше го почти като брат, а изобщо не беше заподозрян за хомосексуализма му. Доста сериозен пропуск. Сексуалната нагласа на даден човек е неотменима част от характера му, от самата му земна същност. Ърни Уолтърс изобщо не го бе доловил.

Гилдърстоун бе знаел за хомосексуализма му, но неговата оценка беше още по-погрешна от тази на Уолтърс. Предполагах, че Гилдърстоун, както много възрастни хора, беше виждал в Уайтхол именно онзи млад човек, когото би искал да превърне в по-изчистено и лъскаво копие на самия себе си. Точно това стоеше зад дрънканиците му за нереализирания талант и за стипендията „Роудс“. Бе искал Уайтхол да се превърне в негова собствена сянка, да следва стъпките му. Бе искал Уайтхол да бъде нещо повече от типичния войник, чийто живот ще бъде пропилян в битки и местене от един гарнизон в друг. Само че Уайтхол го беше отрязал.

Започвах да разбирам, че светът, населяван от хомосексуалните военни, беше доста странно място. Ето ви го значи Ърни Уолтърс, напълно порядъчен хетеросексуален мъж, подложен всекидневно на нападки, само защото някога е бил съквартирант на гей. И въпреки това той беше готов доброволно да рискува кариерата си и да помогне на Уайтхол. А ето ви го, от друга страна, Ед Гилдърстоун, самия той хомосексуалист, който може би обичаше Уайтхол и трябваше да изпитва огромно съчувствие към него; освен това — петдесет и три годишен майор, чиято военна кариера бе пълна развалина, но който не искаше да направи никакво усилие, за да помогне на бившия си възпитаник.

Може би Гилдърстоун бе белязан от раните на старата система. През петдесетте години е бил тийнейджър, а в армията е служил през шейсетте, когато на английски думата „гей“ все още означаваше весел, радостен и забавен, а думата „хомосексуалист“ — присмех, позор и изолация. Когато човек е принуден да се крие толкова дълго, сигурно се превръща в доста потайно и самотно същество.