Брайан Хейг - Врагове по неволя

Как ли пък не. Когато се случи нещо подобно, всяка институция изпада в паниката на самоунижението и полага максимални усилия да ограничи пораженията. Ето ви го значи пантеона от военни герои, завършили академията „Уест Пойнт“: Робърт Лий, Юлисъс Грант, „Блекджек“ Пършинг, Айзенхауер, Омар Брадли, Норман Шварцкопф от „Пустинна буря“ и… хоп, ох, мамка му… Томас Уайтхол. Този пък кой е?! Колко унизително!

А както ме предупреждаваше един стар и мъдър командир, при когото служих, унижението бързо поражда желание за укриване на истината. Очевидно академията разполагаше със списък от бивши съвипускници на Уайтхол, които да кажат на света правилните неща, да внушат правилните мисли, да създадат правилното впечатление. И това впечатление трябваше да бъде, че Томас Уайтхол е живото доказателство, че правилото „Не се пита, не се казва“ не сработва, че то позволява на хомосексуалисти убийци да се промъкнат през защитната мрежа.

Твърдо казах:

— Искам да разговарям с Едуин Гилдърстоун и много се надявам, че не се опитвате да ми попречите. Ако е така, ще трябва да подам оплакване, че пречите на защитата.

Той хладно отвърна:

— Оставете това, Дръмънд. Можете да разговаряте с когото си поискате.

Опитах се моят тон да прозвучи още по-студено:

— Знам това. Свържете ме веднага.

Три иззвънявания по-късно един мек и благ глас рече в слушалката:

— Ед Гилдърстоун.

Рекох:

— Здрасти, Ед. Тук е Шон Дръмънд. Аз съм адвокатът, който има безподобната чест да защитава Томас Уайтхол. Казаха ми, че си му бил преподавател по английски. Освен това ми казаха, че си го познавал доста добре.

— Така е. Но не му бях само преподавател по английски. Бях му и курсов ръководител. Ето защо се срещах с Томас редовно през всичките четири години, които той прекара тук.

— Еха! Сигурно през последните дни си изгубил маса време да отговаряш на въпроси на пресата, а?

Прозвуча малко намусено, когато отговори:

— Изобщо не съм разговарял с пресата.

— Така ли?

— Всъщност ми беше наредено да не разговарям с журналисти. Дори получих официално писмо от началника си с изрично нареждане да не казвам нищо на пресата.

— Наистина ли? Заповед за запушване на устата? И защо им е притрябвало да го правят?

— Предполагам, че не се вписвам в имиджа, който искат да внушат.

— И що за имидж е това? — попитах, знаейки много добре какво има предвид.

— Не съм един от онези млади стройни офицери с квадратни челюсти, от типа на десантниците или рейнджърите, които излизат в кратък отпуск от армията, вземат набързо магистърска степен, после идват тук и се правят на преподаватели в продължение на няколко години, преди да се завърнат отново по частите. Воини учени, така си викат.

— А ти какъв си, Ед?

— Нисък, плешив, петдесет и три годишен майор, когото биха уволнили още преди петнайсет години, ако не беше единственият ми актив: най-случайно имам докторат по английска литература от университета в Йейл. На Академията това й е адски неприятно, но трябва да държи няколко такива като мен в списъка на постоянните преподаватели, иначе ще изгуби акредитацията си на истински колеж. Но пази боже пресата да научи, че съществуват и свръхобразовани динозаври като мен, които също носят униформа.

— Откога си там?

— От двайсет и две дълги, изпълнени с недоволство години.

— Е, добре — казах, след като чух достатъчно за неговите проблеми, — всички трябва да служим на страната си, както можем.

— Не се дръж снизходително с мен, Дръмънд. Бил съм майор, когато ти още си бил в пелени.

— Много е вероятно да е така — признах си.

Вече бях съвсем наясно защо момчетата, които управляват „Уест Пойнт“, не искат Гилдърстоун и някой журналист да се озоват на една и съща планета. Освен че можеше да изтърси нещо, което да противоречи на партийната линия относно Уайтхол, той беше и хленчещ, озлобен, разочарован старик. Ако зависеше от мен, аз също щях да му наредя да се крие в мазето и щях да изтъпаня пред пресата някой наперен и твърдоглав офицер от рейнджърския корпус.

Реших да говоря направо:

— И така, Ед, какво можеш да ми кажеш за Томи Уайтхол?

— За Томас ли? Какво мога да кажа за Томас? Просто, че той беше един от най-забележителните младежи, които съм познавал. Блестящ, уравновесен, изключителен студент, голям атлет. Опитах се да го накарам да кандидатства за стипендията „Роудс“. Знаеш ли за това?

— Наистина ли? За „Роудс“? Нямах представа. И какво стана?