Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Проклетият глупак ми отказа категорично — изстена Гилдърстоун. — А жалко. Момчето имаше добри шансове да успее.

— Без майтап? И защо не поиска?

— Каза, че дори и да успее, не би искал да губи още две години в Оксфорд само за да си напудри автобиографията. Ето така се изрази. Представяш ли си?

— Не разбирам — рекох.

— Бързаше да излезе на бойното поле с войниците.

— И какво лошо има в това?

— На горкото момче му бяха промили мозъка с милитаристичната пропаганда, с която тъпчат главите на впечатлителните млади кадети тук. Строевите офицери с лопата да ги ринеш. Ти си юрист и знаеш това. А Томас можеше да даде много повече. Притежаваше талант. Можеше да се завърне тук и да преподава.

Едно от уменията на адвокатите е, че могат да слушат адски внимателно. Работата не беше само в това какво казва Гилдърстоун, а и как го казва — беше все едно грозното пате да описва лебед. Имаше си причина Ърни Уолтърс да ме насочи към Гилдърстоун. И на тази причина започваха да й растат крачета, коса и брадавици.

Наслаждавайки се на собствената си хитрост, попитах:

— Значи хлапакът много ти е харесвал, а, Ед?

Доста дълго време Гилдърстоун не отговори. И след първите няколко секунди вече знаех, че съм го подценил. После той изригна:

— Дръмънд, между нас не е имало нищо. Нищичко!

— Но, Ед, кой твърди, че е имало?

— Вече те предупредих, Дръмънд, не се дръж покровителствено. Затова ли ми се обади? Откъде научи името ми? Томас ли ти го каза? Или е поредният лов на вещици? Какво? Обещали са му снизходителност, ако издаде още няколко гейове в униформа? За това ли става дума?

— Гилдърстоун, не давам и пет пари дали ти и Уайтхол сте се търкаляли заедно в леглото на коменданта на академията. Опитвам се да разбера повече за характера на този човек. Това е всичко. Опитвам се да отърва Уайтхол от електрическия стол.

Последва нова дълга пауза. След нея, все още раздразнен до краен предел, той настоя:

— Никога не съм спал с него. Никога!

— Вече ти казах, Гилдърстоун, изобщо не ме интересува.

— Тогава за какво става дума?

— За информация. Всичко, което кажеш, си остава конфиденциално. Такива са правилата.

— Нищо няма да бъде приложено към делото?

— Не, освен ако сам не поискаш.

— Ами не искам. Не ме смятай за егоист, Дръмънд, но нямам намерение да се издам заради Уайтхол. Трябва да ми обещаеш да си мълчиш.

Адски трудно ми беше да прикрия отвращението си. Този презрян стар глупак си седеше в удобното гнезденце в „Уест Пойнт“ и не искаше да мръдне и пръста си за „най-забележителния младеж“, когото е познавал. Мисля си, че точно това се случва на човек, който цял живот е бил „на сянка“. Твърде скоро се оказва, че няма повече дух от сенките, зад които се е крил.

Както и да е, просто заявих:

— Обещавам.

— Добре. Сега ми кажи какво искаш да знаеш.

— Да започнем така: ти знаеше ли, че той е гей?

— Да, мисля, че знаех.

— Мислиш? Искаш да кажеш, че никога не сте разговаряли за това?

— Не, никога. Ние… ами просто гравитирахме един към друг, като двама туристи в чужбина.

— Тогава откъде знаеш, че е бил гей?

— Шесто чувство, предполагам. Не, не е напълно вярно. Разбираш ли, Дръмънд, когато си гей, а и военен, се научаваш да се държиш по определен начин, но се научаваш и да забелязваш същото у другите като теб. Просто наблюдавах Томас в аудиторията, сред съвипускниците му. И разбрах.

— Но никога не сте разговаряли? Никога не сте го обсъждали?

— Не, никога. Но и двамата знаехме. От самото начало, както се казва.

— Значи не си бил негов любовник?

— Вече ти отговорих на този въпрос. Защо да се сближавам с него? Имаш ли представа какво щяха да ми направят, ако ни хванат?

— Той имаше ли си любовник, докато беше там?

— Не. Почти съм сигурен. „Уест Пойнт“ е… ами това е светая светих на армията. Всичките традиции и табута на това място просто се умножават по десет. Томас притежаваше забележителна самодисциплина. Освен това бе твърдо решен да завърши. Не би предприел ненужни рискове.

— Каква е причината да е бил толкова целенасочен? — продължих да ровя.

— Какво кара човек да бъде целенасочен изобщо? Бил е лишен от родителски грижи? Разведени родители? Злобно съперничество с братята и сестрите му? А може би — просто прекалено нажежени гени.

— И кое от тези неща беше валидно в неговия случай?

— Откъде да знам, по дяволите? Казах ти, той беше много сдържан. Дори загадъчен — добави, само че този път, вместо да прозвучат горчиво, думите му бяха изпълнени с тъга и желание. — Никога не съм се срещал със семейството му, а и той никога не говореше за него. Нито веднъж не са го посещавали, доколкото ми е известно. Може би това само по себе си говори нещо.