Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Добре. А сега, мислиш ли, че би могъл да стегне врата на любовника си с колан и да го удуши? — попитах, като нарочно натъртих на думите си.

Той дори не се поколеба:

— Да.

— Защо? От ревност? Злоба? Ярост?

— Нищо толкова претенциозно, уверявам те. Както вече казах, той беше изключително дисциплиниран.

— Тогава от какво?

Вместо да ми отговори, той попита:

— Дръмънд, влизал ли си някога в бой? Убивал ли си човек?

Всъщност, преди да стана адвокат, служих пет години като офицер от пехотата. Прекарах ги в онези части, които в армията евфемистично наричат „черни“, защото са толкова секретни, че и самото им съществуване се пази в строга тайна. Наричаха моята част „Отряда“ — съкратено название на 116-и разузнавателен ескадрон. Но онова, което правехме, имаше твърде малко общо с разузнаването, а много повече — с антитероризма в мирно време, както и с някои доста неприятни и много опасни неща по време на война.

На Гилдърстоун не му влизаше в работата да знае това, разбира се. Но съм влизал в битка. Всъщност два пъти — веднъж в Панама и по-късно в Персийския залив. А междувременно бях участвал и в още няколко интересни операции.

Отговорих му само с едно „да“ и толкова.

— Аз също — рече той. — Във Виетнам, преди много години. Дотогава никога не бях смятал, че мога да убия някого. Мислех си, че стоя над такава първобитна диващина. Бях прекалено образован, прекалено възпитан, прекалено самоосъзнат. Дори след като пристигнах там, продължавах да си мисля, че ще изкарам срока на службата си с карабината М-16 в скута и само ще давам заповеди на другите да убиват. Не стана така, разбира се.

— Тъй ли? И какво се случи?

Вместо да ми отговори, той рече:

— Разкажи ми за първия път, когато си убил човек.

Тази игра не ми харесваше, но след като се опитвах да го предумам да сподели свои тайни, не виждах какъв друг избор можех да имам, освен да играя по свирката му.

— Добре, Ед. Проста и ясна работа. Трябваше да вляза с екипа си в една сграда, а пред нея стоеше караул, беше застанал на пътя ни и затова го убих.

— Как?

— Това е глупав въпрос, Ед. Убих го, и толкова.

— Какво оръжие използва?

— Нож.

— Изотзад ли се промъкна?

— Да, Ед, промъкнах се изотзад.

— Затисна ли му устата с длан, за да не извика?

— Точно така.

— И къде го наръга?

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах, изваден от търпение от кръвожадното му любопитство.

— Гърлото ли му преряза? Или го заби в корема? В сърцето? В гърба?

— Забих го в долната част на корема. Стига ли толкова?

— И след това го разпори нагоре?

— Да, разбира се.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо избра точно този удар?

— Защото е бърз. Защото не може да има грешка.

— Защо?

— Защото коремът е мека тъкан, Ед. Защото няма да ти се изпречат кости или ребра. Защото силното движение нагоре разкъсва няколко жизненоважни органа и прекъсва поне две основни артерии.

— Предварително обмислен избор ли беше?

Отвърнах:

— Ед, започва да ми омръзва.

— Така ли беше? — настоя той.

— Добре, така беше. Защо?

— За какво си мислеше, докато онзи умираше?

— Не знам — излъгах, много раздразнен.

— Не, знаеш. За какво си мислеше?

Вече започвах да се ядосвам.

— Виж какво, Ед, искам просто да знам какво би накарало Уайтхол да убие човек. Остави тази игра!

Той не ми обърна внимание.

— Ти стоиш току до сградата. С едната си ръка си запушил устата му, а с другата го държиш изправен. Телата ви са толкова близо, че можеш да усетиш как сърцето му бие като полудяло. Можеш да помиришеш газовете, излитащи от вътрешностите му. Главите ви са толкова близо, че можеш да чуеш последните му издихания, заглушените стонове от болката. Това е много интимен момент. За какво си мислеше?

— Мислех си същото, което си мисля и за теб. Исках просто този досаден негодник да свърши. Трябваше да вляза с екипа си в сградата, затова той трябваше да побърза малко и да умре най-сетне.

— Значи си хладнокръвен убиец — заключи Гилдърстоун. — Платен убиец. Аз не бях като теб, Дръмънд. С мен не се случи същото. Аз просто се пречупих. Изригнах в ярост. Просто се втурнах към едни храсти и започнах да убивам — безразборно, безсрамно, необуздано. Още не знам какво ме предизвика. Започнах да убивам всичко, което беше пред очите ми.

— Ами хубаво — рекох. — Но какво общо има това с Уайтхол?

— Знаеш ли какво направих после? — попита той, като упорито продължаваше да отхвърля протестите и настояванията ми.