Брайан Хейг - Врагове по неволя

— И какво значи това? Били сте му пряко подчинена?

Тя кимна и задъвка още по-енергично.

— Колко време?

— Седем месеца. Бюрото ми беше точно пред кабинета му. Аз бях… момичето Четвъртъкан. Винаги така ме наричаше.

— Четвъртъкан ли? — попитах и се почесах по главата. — Може би имате предвид Петкан?

— Да де. Както и да е — отвърна тя с тъповато изражение.

Глупаво поясних:

— Виждате ли, това е от онзи роман, „Робинзон Крузо“. Може би сте го чели като малка?

— Ами не — отвърна тя и задъвка още по-яко. — Никога не съм си падала по четенето.

Личеше си де. Облегнах се на бюрото й и се нагласих по-удобно. Тя също го направи, като се нагласи може би малко прекалено удобно. В новата си поза беше на не повече от двайсетина сантиметра от мен.

Попитах я:

— Харесвахте ли го?

Погледът й пробяга по лицето ми, сякаш се чудеше как да ми отговори. Ако търсеше някакъв жокер, не й го дадох. Фиори повъртя езика в устата си, после отвърна:

— Ами да, харесвах го. Много го харесвах.

— Защо го харесвахте?

— Беше просто разкошен мъж. Всички го харесваха. Или поне го уважаваха.

Удивително, помислих си аз — като че повтаряше описанието на Ърни Уолтърс дума по дума.

— Добре, бихте ли могли да ми кажете защо всички са го харесвали или поне са го уважавали?

— Беше добър офицер. Нали разбирате, когато човек работи в рота като тази, се сблъсква с маса офицери, по списък може би са двеста. Не искам да ви обидя или нещо такова, но повечето офицери или са смотаняци, или пъзльовци.

— Толкова ли са зле? Аз пък винаги съм смятал, че офицерите са la creme de la сremе.

— A?

— Нали разбирате, най-послушните палета от котилото — поясних, а тя продължи да ме гледа слисано.

— Най-добрата реколта — опитах отново, но изражение само се задълбочи.

Не само четенето не й допадаше; познанията й по френски, кинология и земеделие също бяха крайно оскъдни.

— Да де, както и да е — измърмори най-накрая, все едно се чудеше защо я тормозя с тези сложни теми. — Във всеки случай капитан Уайтхол беше по-различен. Наистина умен, ако искате да знаете.

Не можех да избягам от мисълта, че тази жена смята всеки, който може сам да си върже обувките, за интелигент от космическа величина. След кратка пауза за размисъл тя добави:

— И справедлив. Винаги беше много справедлив.

— Вижте сега, не го казвате, защото сте били негова секретарка, нали?

— В никакъв случай. Искате ли да знаете истината? Дори тръгна мълва да не казваме нищо хубаво за капитана.

Отдръпнах се и я изгледах с театрален шок.

— Наистина ли? Шегувате ли се? И кой е издал такова нареждане?

— Ами нали разбирате, никой не го е заповядал или нещо подобно. Искам да кажа, че няма нищо официално, но това се говори. Нали разбирате?

Да, разбирах.

Армията, както повечето големи организации, си служи едновременно с два комуникационни канала — официален и неофициален — и този случай определено не беше един от онези, в които старши сержантът просто строява личния състав и изкрещява: „Първият от вас, смотаняци, който изтърве нещо хубаво за Уайтхол, ще чисти кенефите до края на военната си служба!“ Използван беше по-изискан метод. Просто са прошепнали същото съобщение на ухото на сержанта и броени секунди по-късно това вече е била основната тема за разговори в тоалетните.

За всеки случай попитах:

— Но вие сте го смятали за доста добър командир, нали?

— Не само аз го казвам — настоя тя и посочи към високата етажерка с награди в ъгъла.

Хвърлих един поглед и видях няколко ръждясали антики, подредени на горните две лавици, и шест блестящи, чисто нови купи — на долните.

В мирно време не могат да се печелят битки — те просто не се водят, — затова армията насочва цялата дремеща енергия към състезания между отделните военни части за спечелването на различни отличия. Състезанията са доста ожесточени и яростни, тъй като са единственият начин свръхамбициозните да надделеят над колегите си и това да бъде забелязано.

Гледах завоюваните през шестте месеца трофеи, които поставяха щабната рота на базата „Йонгсан“ начело на всички военни части в Корея.

Както изглеждаше, Томас Уайтхол е бил рядко енергичен и компетентен офицер. Разбира се, той сам ми го каза при първата ни среща. Но човек се учи да гледа със съмнение на подобни неща, защото, ако има едно определено умение, в което всички офицери се усъвършенстват максимално, това е да лъскат до огледален блясък собствените си задници.