Брайан Хейг - Врагове по неволя

Обърнах се към специалист Фиори, която, докато не я гледах, някак си беше успяла да се качи на бюрото и да заеме странно изкривена поза — с извити настрани устни, дръпнати назад рамене и изпъкнали напред гърди, които опъваха куртката й. Ако беше по бански костюм, сигурно щеше да бъде славна гледка. Дори в камуфлажната униформа си имаше определени качества.

Едва тогава осъзнах колко хитро куче всъщност беше Томи Уайтхол. Нищо чудно, че я беше сложил на бюрото пред кабинета си. Ако не беше истинска нимфоманка, крайно успешно се преструваше. Този хитър дявол! Тя беше заместителката на снимката, която беше държал на бюрото си в „Уест Пойнт“, най-новата съставна част от неговия камуфлаж.

Усмихнах се на специалист Фиори и й благодарих за откровеността. Тя засмука долната си устна, примигна кокетно и съблазнително завъртя рамене с едно полюшващо движение, при което гърдите й заприличаха на две огромни пясъчни дюни, връхлетени от бурен вятър. Ако питате мен, беше гледала твърде много филми с Мерилин Монро.

— Значи сте адвокат, така ли? — попита и облиза устни.

— Да, точно така.

— Това означава ли, че сте по-добре платен от останалите офицери?

— Не — отвърнах и непоколебимо се запътих към вратата.

Остана й време да ми хвърли само още един от изгарящите си погледи, преди да успея да се измъкна в безопасния коридор.

Втурнах се към хотела, за да видя дали имам някакви съобщения. Влязох във фоайето и налетях право в средата на голяма и шумна група мъже. Повечето бяха подредени на опашка да се регистрират. Бяха поне петдесетина души и някои носеха черно-бели яки на проповедници, други — не. Но съдейки по шума, който вдигаха, изглеждаха като участници в някакъв южняшки конгрес. Колко интересно, рекох си наум.

Ловко си пробих път до опашката и застанах зад един възрастен господин, висок и закръглен, с едра глава, върху която беше останала съвсем малко коса. Приличаше на ходеща праскова, докато побутваше чантите си с крак в такт с напредването на опашката.

Блъснах се в него и той се обърна. Придадох си притеснено изражение.

— Господи, извинете. Надявам се, че не ви е заболяло.

— Никак, синко — отвърна той със захаросан, дълбок южняшки акцент.

Ухилих се.

— Е, добре дошли в Южна Корея. За пръв път ли сте тук?

— Всъщност не. Бях тук през петдесет и втора, като редник по време на войната.

— Страната доста се е променила, нали? — попитах.

Това винаги беше безпогрешно начало за разговор с ветеран от Корейската война. Последния път, когато са виждали Корея, тя е представлявала изровени от артилерията ниви, буквално вонящи на лайна, и е била осеяна с безброй малки, еднообразни селца от сламени колиби и нещастни хорица, които нямат и два петака. А сега тук беше пълно с небостъргачи и лъскави нови коли и, повярвайте ми, доста милиардери.

— Господ е сътворил същинско чудо — обяви той.

— Наистина е така. Вие какво, група ветерани на посещение ли сте? — попитах и кимнах към спътниците му.

— Не. Всички сме проповедници и свещеници.

— Аха! — казах на проповедник Праскова. — Значи сте дошли за някаква религиозна сбирка?

— Не, всъщност не. Тук сме заради оная работа с Уайтхол. Нали знаете, онзи убиец хомосексуалист — отвърна напевно проповедник Праскова, като болезнено провлачваше всяка сричка, сякаш му беше дяволски трудно да произнесе точно това съществително.

— Аха. Да, има логика.

— Поканиха ни от армията — поясни той, очевидно безкрайно горд от този факт.

— От армията? Наистина ли? И какво, помолиха ви да дойдете?

— Точно така. Разбирате ли, ние бяхме във Вашингтон, за да участваме в големия поход. Тук гледахте ли го по телевизията? — попита той с такъв тон, сякаш се изживяваше като първия човек на Луната.

— Аха, да. Много впечатляващо — уверих го аз.

— Да. Е, ние го организирахме. Както и да е, поканиха неколцина от нас да се отбием в Пентагона и началник-щабът на армията лично ни попита дали бихме искали да дойдем. Дори ни даде самолет. Много добър човек, ако ме питате.

— Виж ти, виж ти — забелязах лукаво, като неусетно преминах на южняшки акцент и хитро присвих очи. — Имате ли нещо против да ми кажете армията какво очаква от вас да направите?

— А, не са ни поставяли никакви условия. Тук сме, за да представим възгледите на всички добри християни и американци — отвърна той. — Да вдигнем кръста.

— А имате ли планове как да вдигнете кръста? — попитах възможно най-небрежно при дадените обстоятелства.