Брайан Хейг - Врагове по неволя

А Клапър не беше глупак. Той също знаеше всичко това.

Отговори ми с доста официален тон:

— Доколкото си спомням, отговарях на въпрос извън протокола. И пак доколкото си спомням, уточних, че отговорът ми е израз на лични размишления и не представя професионалното ми мнение.

Когато чуете златните думи, доколкото си спомням“ и цялата останала алабалистика, особено пък от устата на опитен юрист, със сигурност сте хванали някой, който е бръкнал в кацата с меда чак до рамото и не може да си извади ръката.

— Знаете ли кое наистина ме вбесява в цялата тази работа? — попитах.

— Не, Шон, не знам. Кое те вбесява? — каза Клапър подчертано любезно.

— Знам, че този тип навярно е извършил престъплението, но не мога да понеса как се развиват нещата. Той също има правото и на най-малкия шанс да се измъкне, както всички други.

— И ще го получи, Шон. Ще получи справедлив процес и присъда от безпристрастен съд. Ще можеш да поискаш отвода на всеки от съдебните заседатели, когото си избереш.

След тези негови думи просто затворих. Изведнъж ми писна да го слушам. Той и всички останали военнослужещи в армията вече подготвяха гилотината за Уайтхол, който можеше и да я заслужава, но това бе неправилно и неетично. Вече ми беше омръзнало войници да ми казват, че им е било наредено да не споменават нищо хубаво за Уайтхол; че Държавният департамент се опитваше да го изтъргува като консерва с изтекъл срок; че армията нарочно беше подбрала най-злонравния си и най-успешен прокурор и един съдия, който щеше да работи за него. А накрая пък пристигнаха и проповедниците, които ми съобщиха, че армията ги е изпратила, за да заклеймят публично моя клиент.

Онова, което най-много ме съсипа обаче, беше онази забележка на Катрин, че не съм наясно как играе играта моят отбор, за което аз упорито твърдях, че греши. Е, не грешеше. Ето това ми беше адски противно. По-противно от всичко друго.

В крайна сметка отново бях изправен пред една от мъчителните морални дилеми, за които говореше професор Маладройт. Съдейки по казаното във фоайето от проповедник Праскова и проповедник Противен, навярно можех да се опитам да прекратя процеса. Можех да подам жалба и да поискам съдията да направи разследване какво точно е казал председателят на Военния съд пред онези свещеници. И след това — бам! — Томас Уайтхол би могъл да излезе от затвора като свободен човек.

Не като невинен човек. Просто свободен.

Южнокорейците навярно щяха да полудеят от ярост и да не се успокоят, докато не изхвърлят и последния американски войник от полуострова.

Армията щеше да ме премести като главен юрист на някой от Алеутските острови, за който никой не е чувал, и да ме държи там до следващата ледникова епоха.

Клиентът ми, вероятен убиец, изнасилвач и некрофил, щеше да ме обожава.

Катрин щеше да ми праща коледни картички до края на живота ми.

А аз щях да се намразя завинаги.

Това бяха основните пунктове, които изброих наум, докато се опитвах да намеря решение. Макар че изобщо не биваше да се колебая — практически погледнато, нямаше място за спор. Всичко беше просто и ясно. Би трябвало веднага да информирам колегите си за всичко, което бях разкрил. Ето го несъмнено правилното решение. Беше правилно и от етична гледна точка. Дори беше най-целесъобразно.

Но аз, разбира се, нямаше да направя нищо подобно.

Някои юристи вярват, че най-важното е победата, независимо от средствата. Не става въпрос за вина и невинност — въпросът е да победиш, на всяка цена. Но аз не съм един от тях.

По най-глупавия начин Клапър бе използвал внушение за решаването на делото — факт, който не можеше да бъде пренебрегнат от който и да е военен съдия. Но бяха ли наистина думите на Клапър, произнесени пред някакви си южняшки свещеници, в ущърб на съдбата на Уайтхол?

Разбира се, че не. От друга страна, нямаше да е зле Клапър да се поизпоти. Даже би могло и да помогне.

Отидох във фризьорския салон да се срещна с Катрин. Там беше истинска лудница: телефоните звъняха, помощничките щъкаха напред-назад и приемаха съобщения, свързваха телефонни разговори, пишеха набързо разни бележки и ги разнасяха. Амазонката и намусената й приятелка се бяха навели над факса и трескаво пъхаха лист подир лист в процепа му — досущ като чифт кокошки с подпалени опашки.

Игнорирах всички, дори Имелда, която ме изгледа сърдито, докато я подминавах. Сигурно ми се сърдеше, че през последните дни се държах хладно с нея. И защо, моля ви се? Нали тя ме беше предала първа? Тя си беше избрала приятелчетата. Нима не знаеше, че са гейове?