Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Не, според мен не е — отвръща Бейлс, което само показва колко наивен е бил на този ранен етап от играта.

Върнах преписа в папката и се замислих. На този етап Моран очевидно се стремеше да предпази задника на Уайтхол. Знаел е чий е бил коланът около врата на Ли, навярно е знаел и кой го е махнал, а пък съвсем сигурно е знаел кой къде е спял. Но беше излъгал.

И той като Уайтхол би трябвало да знае, че в тялото на Ли в крайна сметка ще бъде намерена и спермата. Тогава защо е излъгал Бейлс? И какво го е накарало по-късно да спре да лъже и да даде показания срещу Уайтхол?

Всичко това беше още по-необяснимо, защото Уайтхол и Моран глупаво се бяха набутали в едно доста ограничено пространство. Нямаше следи от взлом на апартамента. Уайтхол глупаво беше признал, че е заключил вратата, преди да си легне. Признал беше също, че само той и компанията, управляваща комплекса, са имали ключове. Това не беше особено умно, ако се замисли човек. Защо Уайтхол не е казал, че е оставил вратата отключена? А Моран би могъл да подсили това твърдение, като каже, че да, чул някаква врата да се отваря и да се затваря посред нощ, но си помислил, че Джаксън, Уайтхол или Ли са отишли до банята. Най-малкото това би отворило място за възможността някой неканен гост да се е промъкнал и да е удушил Ли.

На Катрин щеше да й бъде адски трудно да докаже, че обвинението срещу Уайтхол е било скалъпено. Глупакът беше фокусирал лъча на прожектора върху себе си и другите двама, които обаче вече бяха свидетели на обвинението. Ето ти още една слабост в тезата на защитата за „скалъпеното обвинение“. Военните трибунали стават доста скептични, когато обвиненият твърди, че обвинението е скалъпено точно от тези свидетели, които са дали показания срещу него.

Бръкнах в кашона и извадих лист хартия. Беше фотокопие на документа за предаването на трупа на Ли Но Те от болницата в Итеуон на Осемнайсета евакуационна военна болница в базата на „Йонгсан“. Потърсих името на американския офицер, който беше подписал документа. След това позвъних във военната болница.

— Свържете ме е капитан Уилсън Бриджис, моля — рекох на веселата телефонистка.

— Секундичка.

Последва я още по-жизнерадостен глас:

— Доктор Бриджис слуша.

— Капитан Бриджис, обажда се майор Шон Дръмънд. Аз съм от адвокатите на капитан Уайтхол.

— Какво мога да направя за вас?

— Трупът на Ли Но Те още ли е във вашата болница?

— Да — отвърна доволно той. — В хладилната камера в сутерена.

— Удобно ли е да дойда още сега да огледам трупа?

— За мен няма проблеми. Мисля, че и той няма да има нищо против.

Докторът се изхили, аз не. Бях чувал доста вицове за морги и този бе един от най-старите и гадните.

— Ще бъда при вас до петнайсет минути. А бихте ли помолили и вашия експерт по аутопсиите да бъде подръка?

— Вече го направихте.

— Вие сте патолог?

— Всъщност съм хирург. Но болницата ни е малка, затова всеки от нас носи по няколко дини под една мишница.

— Сигурно имате отлична оценка по патология от медицинския университет?

— Ами, ами. Едва не ме скъсаха, но досега нито един труп не се е оплакал.

Втора изтъркана гробарска шегичка в рамките на няколко секунди? Очевидно оригиналността не беше най-силната му страна.

Евакуационната болница беше дълга едноетажна постройка, която вонеше на антисептични препарати и прекалена чистота. Попитах момичето на рецепцията как да намеря капитан Уилсън Бриджис и в отговор тя изстреля някаква скоропоговорка, която ми прозвуча горе-долу така: „Завивате шест пъти надясно, след това три-четири пъти наляво, после два пъти надясно и надолу до края на дългия коридор.“ Казах си, че болницата не е голяма, и тръгнах. Намерих го около двайсет минути по-късно.

Кабинетът на Бриджис се оказа едно копторче в самото дъно на сградата — може би се опитваха да го скрият, далеч от очите на случайни минувачи. Почуках на вратата, тя се отвори и веднага разбрах защо.

Уилсън Бриджис представляваше вероятно най-жалката картинка, която може да мине за изображение на американски офицер. Бялата му престилка беше измачкана и нашарена с петна, за чийто произход не исках дори да си помисля. Косата му беше прекалено дълга и разрошена в нещо подозрително подобно на пънкарска прическа. По лицето му се виждаха кичурчета косми, пропуснати от бръснача, а ботушите, които се подаваха под медицинската му престилка, бяха толкова посивели и напукани, че сигурно можеха да поемат цяла кофа вакса.