Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Мерит още не е умрял — поправих я гневно.

— Добре де — отвърна тя и се усмихна. — Нека бъдат четири и половина.

Усмивката й доста ме изнервяше. Може и да имаше красиви очи, но току-що бях стигнал до неприятното заключение, че е студенокръвна като гущер. Може би утре щяха да ме хвърлят от шестнайсетия етаж на някой небостъргач, а те двамата с Мърсър щяха да плеснат с ръце от радост, че работата им е станала още по-лесна.

— Значи така, а? — казах, подчертано разгневен. — Само ще ни следите?

— Само това ще правим — отвърна безцеремонно Мърсър. — Имаме си предостатъчно грижи с лошите момчета от северната ни съседка, да не говорим, че трябва да държим под око и южнокорейските си приятелчета. Не искам да прозвучи грубо, Дръмънд, но тази история с Уайтхол изобщо не е на наш терен.

Точно това ме притесняваше. Ако не бяхме на негов терен, защо вече беше отделил екип от четирима души, които да ни следят?

И в този момент прозрях истината зад всичките скришни погледи и недомлъвки. Нищо чудно, че Мърсър се беше промъкнал в стаята ми посред нощ. Нищо чудно, че Каръл Ким и горилите им ни държаха под око. Що се отнася до ЦРУ, Карлсън и аз не бяхме нищо повече от пешки, които могат да бъдат пожертвани в голямата шахматна игра.

Нямаше абсолютно никакво значение дали ще останем живи, или ще умрем. Не, всъщност не: имаше значение. Ако наистина ликвидираха още един-двама от нас и Корея имаше пръст във всичко това, а ЦРУ си беше на мястото, за да го види и да го докаже, това би било крайно полезна информация. Поне за тях де.

Няколко минути по-късно Каръл ме остави под козирката на хотелския вход и ми каза със смразяващата си усмивка:

— Предупреди и останалите да не поемат ненужни рискове. И прекарвайте възможно най-много време заедно.

— Това като официално предупреждение ли да го приема? — осведомих се жлъчно.

— Точно така — каза тя. — Това е официално предупреждение.

— Знаеш ли какво ме безпокои?

— Какво те безпокои?

— Просто не мога да си представя какво прави юрист като теб в ЦРУ.

Тя ме погледна право в очите.

— След като учих три години в юридически факултет, накрая реших, че не искам да практикувам право. Открих, че не обичам адвокатите.

— Аха — казах.

— Аха — ледено повтори Каръл и потегли.

Върнах се в стаята си и измъкнах от стенния гардероб поредния кашон, след което се заех да чета какво беше казал капитан Томас Уайтхол на главен инспектор Майкъл Бейлс по време на разпита на трети май сутринта.

Започваше със задължителното прочитане на правата на задържания, следваха също тъй задължителните въпроси за името, длъжността и прочие. Уайтхол се беше отказал от правото си на адвокат. Настояваше, че след като е невинен, няма какво да крие. Това беше доста тъпанарски ход. Един невинен човек не протестира, че е невинен, преди някой да го обвини в нещо. Невинният човек обикновено приема, че всички останали знаят, че е такъв.

Бейлс, опитен в разпитите, беше изгубил още няколко минути, за да помогне на Уайтхол да се отпусне с поредица от стандартни подгряващи въпроси — къде живее, каква е била длъжността му, от колко време е в Корея, дрън-дрън. Истинската му цел е била да накара заподозрения да свикне да отговаря на въпросите.

След това Бейлс пита:

— Познавахте ли жертвата?

— Да.

— Как се запознахте?

— Запозна ни общ приятел. Ли беше катюса и няколко пъти ходихме заедно по магазините.

— Приятели ли бяхте? — пита Бейлс, при това съвсем невинно според мен.

Все пак на този етап Бейлс не би могъл да знае нито какви са били обстоятелствата на смъртта, нито какви са сексуалните предпочитания на Уайтхол.

— Приятели — не, просто познати. Не го познавах добре. Но беше полезно да имаш подръка човек, който познава Сеул и говори езика. Показа ми няколко добри магазина и ресторанта, помагаше ми да се спазаря за цените на някои покупки, все неща от този сорт.

— Какво правеше той в апартамента ви?

— Аз го бях поканил.

— С каква цел?

— Бях организирал малко парти. Мислех, че ще му хареса да се запознае и с други американци.

— А Моран и Джаксън? Те приятели ли ви бяха?

— Моран ми е приятел. Той доведе Джаксън.

— Защо?

— Не знам. Всъщност не съм и питал. Предполагам, че си е мислел, че Ли и Джаксън може да си допаднат.

— Извинете, капитане, но това ми звучи малко странно. Вие сте офицер, а те са от редовия състав.

— Няма нищо странно — настоява Уайтхол. — Изобщо не е необичайно офицери и старши служащи от редовия състав да поддържат контакти извън работа. А Ли беше кореец и ми беше правил някои услуги. Не виждах нищо лошо в това да му помогна да се сприятели и с други американски военни.