Брайан Хейг - Врагове по неволя

А ето и лошата новина. Кийт беше в интензивното отделение, а докторите кършеха ръце и мърмореха притеснено. Черепът му беше строшен, единият бъбрек бе пробит от счупено ребро, кракът и ръката му бяха счупени на безброй места, а лекарите все още се опитваха да открият източника (или източниците) на обилен вътрешен кръвоизлив.

Разбрах това от едно крайно истерично обаждане на Катрин. Втурнах се направо към стаята й. Вратата беше открехната, затова влязох направо. Али и Катрин се бяха сгушили в ъгъла, прегърнати, и хленчеха. Мария седеше зад бюрото, а лицето й изглеждаше така, сякаш някой беше окачил десеткилограмови тежести в ъгълчетата на очите и устните й. За миг се почудих дали пък Али не й върти номера. В стаята цареше атмосфера като в погребално бюро.

— Може да умре — каза Катрин и вдигна очи към мен.

— Аха — кимнах мрачно.

Седнах на края на леглото и замълчах. Знаех какво става в главите им. Никой от нас нямаше реална представа какво се беше случило, но всичко съвпадаше прекалено идеално. Човек не можеше да избяга от тази мисъл.

Най-сетне Катрин попита:

— Тези хора наистина ли са такива варвари?

— Може би — отвърнах.

Не бях потвърдил нищо, но достатъчно красноречиво им бях дал да разберат, че подценяват рисковете.

Продължих:

— Показаха ли ви по корейската телевизия?

— Дадохме няколко интервюта, преди да дойдеш — отвърна намусено Катрин.

— Всички? И сте си показали лицата пред камерата? Може би и в местните вестници?

— Точно така — каза Али, пусна Катрин и отиде при Мария. — Бяхме по телевизията и във вестниците. И какво от това?

— Тогава не си правете прибързани заключения.

— Какво би трябвало да означава това? — попита Али в типичния си бунтарски стил.

— Искам да кажа, че извършителят може би е някой, който работи за южнокорейските власти. Имат няколко свръхсекретни агенции за вътрешна сигурност, които се славят като жестоки главорези. А може и някой друг да е бил.

Катрин се завъртя към мен, а лицето й беше болезнено сгърчено.

— Кой друг би могъл да бъде? Не ме будалкай, Дръмънд. Очевидно е кой го е сторил.

— Не, не е — казах. — След като сте парадирали толкова явно пред медиите, сами сте си нарисували мишените по челата.

— Мишени за кого? — попита Али.

— За някоя от студентските групи, протестиращи срещу американците, които гледате по телевизията. Или за някоя група местни военни, които са бесни, че един от братята им по оръжие е бил изнасилен и убит. Единственото нещо, което изобщо не ни липсва тук, са достатъчно врагове.

— Дръмънд, говориш пълни глупости — рече Катрин и ме изгледа зверски.

— Не, не е така. А сега ще ви изнеса една малка лекция. Може би не съм избрал подходящото време, но най-добре ще бъде поне веднъж да ме изслушате.

Катрин се домъкна по-близо от своя ъгъл и аз най-сетне успях да привлека пълното им внимание.

— Корея — започнах да обяснявам, — фактически погледнато, се намира в положение на война. Не твърдя, че южнокорейците са идеални, но по принцип не са лоши хора. На четирийсет километра оттук е разположена тримилионна армия. В цялата страна е пълно със севернокорейски агенти. Само преди няколко години една тяхна подводница заседна на пясъчна плитчина до източния бряг и от нея се изсипаха десетима десантници. Спомняте ли си за този инцидент? Беше в новините през цялата седмица, която беше необходима на южнокорейците да ги проследят и избият. Но единствената причина за инцидента беше тази, че капитанът на подводницата беше допуснал грешката подводницата му да заседне на брега. Можете ли изобщо да предположите колко такива кораби и подводници са стоварвали агенти и командоси, които не са били заловени?

Мария направи недоверчива гримаса, или пък може би това си беше естественото й изражение, но когато понечи да отвори уста, аз я прекъснах с бързо, отсечено движение на ръката си във въздуха.

— Не говори. Слушай — заповядах грубо. — Тези хора живеят така от 1953 година насам. Имате ли представа какво означава това? Всяка година на границата има засади и престрелки. Тази хотелска стая, в която се намираме, е в обсега на артилерийския обстрел на севернокорейците. За броени секунди страната им може да бъде изпепелена. Това влияе върху психиката ти. Тук не е като в Америка. Престанете да мислите като американци.

Катрин рече:

— Нищо не оправдава това, което се случи!

— Нищо не оправдавам, по дяволите! — отсякох и я изгледах строго. — Престани да спориш. Изслушай ме. И в никакъв случай не свиквай поредната си идиотска пресконференция, за да обвиниш южнокорейското правителство за инцидента. Може и да са виновни, може би не. Доколкото знаем, може дори да са били някакви джебчии, които е хванал в крачка, и те за наказание са го хвърлили на пътя.