Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Дръмънд, какви ги вършиш там, по дяволите? — изригна той.

— Вижте, не беше така, както го показаха. Кълна се, господин генерал. Устроиха ми засада. Карлсън ми скалъпи този номер.

Той помълча за миг, преди да попита:

— Каква засада, бе?

— Ами тя ме повика в офиса и…

— Офис ли? — прекъсна ме той. — Кое точно имаш предвид, сградата с надписа „Внимание, гейове“?

Усетих как кръвта нахлува в главата ми и вяло отвърнах:

— И това не е така, както изглежда. Отдолу има надпис с по-дребни букви, който пояснява, че…

Слушалката експлодира в ръката ми:

— Млъкни, Дръмънд! Пет пари не давам какво пояснява! Току-що целият свят видя как един американски офицер излиза от някаква врата с този шибан надпис над нея! Имаш ли представа на какво прилича това?

— Ами след като поставяте нещата по този начин, сър, предполагам, че…

— Каза, че ти е скалъпила номер, така ли?

— Точно така. Разбирате ли, тя ме повика и след това аз…

— Господи, дали не съм сбъркал, като те изпратих там? Да не би да е прекалено умна за теб?

Това ме засегна. Сериозно ме заболя, честно.

— Просто не го очаквах. Но следващия път ще бъда нащрек, кълна се.

— Така ще е най-добре, Дръмънд. Наистина.

После затръшна слушалката. Не можех да го виня. Във Вашингтон беше три часът сутринта. Не вярвах просто да си е лежал и да е гледал късните новини. Някой сигурно му се беше обадил, за да му набие канчето. Някой с достатъчно висок пост, например началник-щабът на сухопътните сили. Или пък някой с още по-висок пост, като председателя на Съвета на началник-щабовете. Или пък някой още по-нагоре, например в Белия дом.

Мислите ми бяха прекъснати от следващото иззвъняване на телефона. Този път беше генерал Спиърс. Лично. Той направи почти идеална имитация на представлението на генерал Клапър. После се обади временно управляващият посолството Брандуейт и мога да ви кажа под секрет, че неговата имитация не беше чак толкова добра, защото очевидно беше толкова разгневен, че ръсеше предимно слюнки и цветисти ругатни. Но пък превъзходно вземаше всички възможни октави. След това дойде ред на юридическия съветник на Спиърс, полковник Пирана. Той предложи съкратен вариант на представлението. Нямаше залп от въпроси и груби прекъсвания, само едно кратко и ясно: „Сега вече наистина никак не те харесвам, Дръмънд. И наистина ще ти го начукам заради това.“

Удивително. Бях в Корея само от два дни, а вече бях успял да вбеся всички висши офицери на света, да доведа временно управляващия американското посолство до такава лудост, че да започне да говори несвързано, както и да допусна лицето ми да се появи по международните новини по възможно най-отблъскващия начин.

И дължах всичко това на една дребна, слабичка млада жена със злоба в сърцето и без никаква представа какво е допуснала да се развихри.

За да й отдам дължимото, трябва да кажа: тя вярваше, че защитава клиента си. В добрата стара Америка онова, което беше сторила току-що, можеше и да има ефект. Не и тук обаче. На Катрин Карлсън й предстоеше да научи един специфично азиатски урок по запазване на репутацията. Мафията също дава такива уроци, но ги нарича „разплата“.

Както ми се изясни по-късно, Кийт решил да се измъкне през задния портал, за да напазарува това-онова. Било някъде около девет часа същата вечер. Прекосил натоварения булевард и влязъл в търговската част на Итеуон. Може би са започнали да го следят още тогава. Ако е така, той очевидно не го е забелязал.

Влизал и излизал от магазинчетата, купувал едно оттук, друго — оттам. Снабдил се с шикозно авиаторско кожено яке с пухкава яка, чифт маратонки „Найки“ и готин кожен портфейл. Към единайсет вече бил прекосил половината Итеуон. Стигнал до голямо кръстовище с фучащи коли и изчаквал човечето на светофара да светне зелено, за да прекоси, когато чифт силни ръце го повдигнали във въздуха и го метнали право пред засилените автомобили. Първата кола го блъснала високо във въздуха и той се приземил точно пред бронята на следващата. На линейката й трябвали двайсет минути, за да стигне дотам, и Кийт бил откаран в най-близката болница.

Добрата новина беше, че паспортът му бил в него, в болницата установили самоличността му и веднага уведомили американското посолство, че някакъв американец е бил прегазен от няколко коли. Телефонистката от посолството, която била нощна смяна, не го познавала по име, затова си отбелязала да съобщи за произшествието на дежурния при следващата му контролна обиколка из сградата. Това станало чак в четири сутринта. Дежурният също не знаел кой е Мерит. Затова карал по стандартната оперативна процедура и се обадил да съобщи името на пострадалия на дежурния сержант от военната полиция в базата „Йонгсан“. Той също не знаел кой е Мерит, но грижливо вписал новината в дневника на дежурството. Ето защо ние не бяхме информирани какво е станало чак до седем сутринта.