Брайан Хейг - Врагове по неволя

Имелда отново беше потънала в един от големите въртящи се столове в средата на залата. На корема й беше натрупана купчина документи, а носът й беше дълбоко заврян в някаква дебела папка. Докато минавах покрай нея, я чух как неодобрително сумти по адрес на съдържанието й.

Влязох в кабинета на Карлсън, където Кийт, Али и Мария вече се бяха настанили и слушаха как шефката им си бъбри с някого по телефона.

— Аха — тъкмо казваше тя. — Добре. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Слуша известно време, после нареди:

— По Си Ен Ен още днес, а утре сутринта по Ен Би Си и Ей Би Си. Това е най-добрата последователност. Си Ен Ен винаги представят новините без коментар. Ако обаче дадем на Ей Би Си и Ен Би Си достатъчно време, те ще направят всичко да изглежда като телевизионен сериал.

Продължих да слушам как координира подробностите. Постепенно ме обземаше адски неприятно предчувствие.

Най-сетне Карлсън приключи разговора, триумфално тръшна слушалката и доволно кимна на останалите.

— Какво става тук? — попитах.

Преди да успее да ми отговори, вратата се отвори и в стаята влезе едра, твърде силно гримирана жена с вид на лесбийка, преметнала през рамо репортерски магнетофон. Двете с Катрин се прегърнаха и разцелуваха. Аха, ясно. След това в кабинета, който и без това си беше претъпкан, се намъкна и някакъв мъж с голяма камера на рамо.

— Къде искаш да го направим? — попита жената.

— Навън — отвърна Катрин и се изправи.

— Какво правите? — попитах глупаво.

Беше очевидно какво правят. Привеждаха в изпълнение един катастрофално лош план, ето какво правеха.

Останалите трима щастливо последваха снимачния екип, но аз опънах ръка пред вратата, за да попреча на Карлсън да излезе.

— Не обичам хората да се правят, че не ме виждат — настоях. — Ще те попитам още веднъж: какво, по дяволите, става тук?

— Не е ли очевидно? Ще правят едноминутен репортаж за нас по Си Ен Ен.

— Недей.

— Вече е уговорено.

— Недей — помолих я. — Това наистина е лоша идея.

— Глупости — рече тя и апатично сви рамене. — Напълно безвредно е. Единственото, което искат, е един бърз репортаж за екипа на защитата. Последвай ме. Ще видиш.

Някакво вътрешно чувство ми подсказваше да не го правя. За мое най-дълбоко съжаление обаче аз не го послушах. Свалих ръката си и тя се мушна покрай мен, а аз се затътрих след нея. Тя първа стигна до изхода, но там по някаква неясна причина спря и ме изчака да я настигна. После за моя огромна изненада ме хвана под ръка с мъничката си дясна ръчичка, размаха лявата във въздуха и започна да бърбори нещо.

Изобщо не чух какво казваше. Цялото ми внимание беше вложено в задачата невярващо да зяпам оператора, който беше насочил камерата към двама ни. Чувствах се като сърна, вторачена в ярките фарове на огромен камион, който се носи право към нея по магистралата. Минаха пет крайно неловки секунди, преди рязко да се дръпна от ръката на Карлсън и да се обърна към нея:

— Какво правиш, по дяволите?

— Майор Дръмънд — прекъсна ме репортерката на Си Ен Ен и набута микрофона в лицето ми. — Вярно ли е, че вашият клиент е бит от южнокорейската полиция?

Хвърлих на Карлсън убийствен поглед, а тя предизвикателно наклони глава срещу мен. После се обърнах към репортерката. Лицето ми беше помрачняло от гняв, а челюстите ми — здраво стиснати.

— Без коментар — изръмжах.

Тя замълча за миг, очевидно объркана, после попита:

— Само това ли имате да кажете?

— Никакъв проклет коментар и по този въпрос! — изревах, този път с достатъчно ударение върху отделните думи, за да схване какво имам предвид.

Карлсън се намеси, хвана репортерката под ръка и двете небрежно закрачиха към сянката на едно високо дърво наблизо. Операторът ги последва и Карлсън даде импровизирано триминутно интервю. Гледах и изгарях от гняв. Беше очевидно, че Карлсън има голям опит в даването на интервютата, защото дори помогна на оператора да постави камерата под най-подходящия ъгъл, с гръб към слънцето, а движенията й пред обектива бяха театрални и изразителни, като на родена актриса.

Когато най-сетне свършиха, тя и екипът на Си Ен Ен си стиснаха ръцете и се разделиха. Аз също исках да стисна нещо с ръцете си, например тънкото й вратле.

Тя дори не ме погледна, докато минаваше покрай мен.

Аз обаче не откъсвах поглед от нея и хукнах по петите й като лъв след антилопа. Тримата й колеги се отдръпнаха встрани, защото беше съвсем очевидно, че Чернобил ще избълва радиоактивен прах над целия регион.