Брайан Хейг - Врагове по неволя

Когато стигнахме до кабинета й, затръшнах с все сила вратата зад гърба си. Чу се оглушителен трясък, от който цялата сграда потрепери.

— Имаш сериозен проблем, госпожичке! — изревах.

Тя се стовари на стола си и ме изгледа. Изражението й беше всичко друго, само не и възприемчиво към критика.

— Аз ли имам проблем? — изкрещя тя в отговор.

— Да, и то голям!

— Не, Дръмънд, ти си този, който има проблеми!

— О, нима?

Тя едва не експлодира от ярост.

— Все още ли не разбираш? Моята работа е да защитавам клиента си! Точно това трябва да правиш и ти!

— Човек не защитава клиента си, като дърдори глупости пред камерата всеки път, когато има тази възможност.

— Когато става въпрос за хомосексуалисти, това е единственият начин да ги защитиш. Нямаш представа с какво презрение се отнасят към тях. Или всъщност не. Може би имаш представа.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, Дръмънд. Видях те как гледаш Кийт, Мария и Али. Какво са ти направили, по дяволите, за да предизвикат такова отвращение?

Наистина нямаше начин да отговоря на това. Беше ме взела на мушка. Затова прибягнах до първото средство на всеки способен адвокат в такива случаи: когато те пипнат да бъркаш в буркана с меда, веднага трябва да посочиш към хладилника.

— Виж какво — казах, — няма да помогнеш с нищо на клиента си, като дърдориш по телевизията. Не познаваш корейците. Не ги ядосвай. Не ги притискай.

— Държиш се така, сякаш аз съм започнала всичко това. Не ми казвай, че не си забелязал онези камери в затвора сутринта. Те публично унижаваха нашия клиент. Отвръщам на удара с удар.

Пак беше права донякъде, но освен това този път грешеше. Сериозно.

— Това беше само за пред хората. Отказаха се от юрисдикция и трябваше някак си да спасяват репутацията си. Това е Азия. Така се играе тук.

— Те го биха — изсъска тя и зелените й очи пламнаха, сякаш бяха гнезда на оси с хиляди яростни бръмчащи насекоми, готови да излетят от тях.

— Ти видя ли да го бият? — попитах.

— Видях да го блъскат. И видях как изхвърча от онази камионетка.

— Може да се е препънал — отвърнах. — Ще те попитам още веднъж: ти видя ли някой да го бие?

— Нямаше нужда, видях как гледаше.

— Нали уж си адвокат? Трябва да можеш да правиш разлика между предположения и факти. Ти току-що каза пред международен новинарски канал, че нашият клиент е бил бит. Можеш ли да го докажеш? Можеш ли да го подкрепиш с факти?

Тя прокара пръсти през косата си. Знаеше, че съм я хванал натясно.

— Обади се на Си Ен Ен и им кажи да не го пускат — казах.

Карлсън мъчително преглътна.

— Няма.

— Направи го. Надрънка само глупости. И двамата го знаем.

— Дори да е така, нека корейците го приемат като предупредителен изстрел. Ще трябва да свалят мръсните си лапи от моя клиент, иначе ще ги бичувам публично всеки ден до края на процеса.

Вторачихме се един в друг в продължение на дълъг, безполезен миг. Накрая се врътнах и излязох. Върнах се в стаята си и закрачих напред-назад като голям зъл мечок в пещера. Накрая ми писна, но бях твърде напрегнат, за да се върна към четенето, затова щракнах телевизора.

Поне едно трябваше да им се признае на онези клоуни от Си Ен Ен — бързи бяха.

Материалът започваше със страхотен кадър в едър план, на който се виждаше как двамата с Карлсън излизаме от кантората, а над вратата й има табела с едър тлъст черен надпис „Внимание, гейове!“.

Монтажистите на Си Ен Ен също бяха доста чевръсти. И убийствено избирателни.

Следващият кадър явно бе зает от някоя корейска телевизия. Показваше Уайтхол, който приличаше на нещастен смазан червей, докато го влачеха през някаква порта. По-нататък пак бяхме аз и Карлсън, която ме беше хванала под ръка; изглеждахме адски дружелюбно настроени, сякаш обсъждахме нещо и бяхме в пълно съгласие. А после показаха само Карлсън, която стоеше под дървото и казваше: „Моите колеги и аз сме силно разгневени от побоя, нанесен на нашия клиент. Биха го няколко южнокорейски полицаи. Когато се опитах да им попреча, те нападнаха и мен.“

След това пуснаха и един кадър с мен, на който в ядосаното ми лице беше натикан микрофон. Чу се как изръмжах „Никакъв шибан коментар“, само че излизаше така, сякаш съм толкова побеснял от факта, че на клиента ми е нанесен побой, че това е единственото, което мога да кажа.

Телефонът звънна след две минути.

— Здравейте, господин генерал — казах още преди Клапър, председателят на военния съд и съответно шеф на всички военни адвокати, да успее да се представи.