Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Знаеш, че не е станало така! — тросна се Катрин.

— Нищо не знам, по дяволите! Нито пък ти. Единственото, което знам, е, че снощи ти засегна достойнството на южнокорейците, а днес един от нашите колеги се озова в болницата. Можеш да изградиш теза върху косвени доказателства, но не и върху случайни съвпадения.

Станах и се надвесих над Катрин. Тя ме гледаше така, сякаш би дала мило и драго, за да се сдобие с покана за погребението ми.

— Това не са Съединените щати, Карлсън. Спомни си какво ти каза онази горила вчера! Научи се да спазваш местните правила. Така ще бъде най-добре за всички.

Тя понечи да отвърне нещо, но аз вдигнах ръка.

— Виж, ще се опитам да разбера каквото мога. Просто не свиквай срещи с медийните си приятелчета, докато не съм свършил. И откажи изявите по Ен Би Си и Ей Би Си, които планираше вчера. Няма да доведат до нищо добро за клиента ни, да не говорим пък за собственото ни здраве.

Оставих ги в стаята, за да се пържат в собствен сос. Не бих казал, че с Кийт бяхме приятели, тъй като едва го познавах, но бях също толкова шокиран и бесен от произшествието, колкото и те. Проблемът беше, че Катрин и нейните приятелчета нямаха никаква представа с кого си имаха работа тук. Опитах се да ги предупредя. Те не ме послушаха. Томас Уайтхол, виновен или не, беше готова стръв за всякакви екстремистки групи с яростни възгледи, а когато застанеш до гръмоотвод, няма защо да се преструваш на учуден, ако някоя заблудена светкавица те хакне в слабините.

Когато се върнах в стаята си, позвъних в канцеларията на Спиърс и казах на полковника с най-отривистото козируване в света, че трябва да говоря с Бъз Мърсър. Той отвърна „Добре“, и затвори.

Дванайсет минути по-късно телефонът звънна. Беше някаква жена, която ми каза да сляза долу и да чакам пред хотела. Точно така направих.

Когато излязох, пред входа вече бръмчеше сив автомобил, от който слезе една корейка. Тя се огледа, забеляза ме и ми махна с ръка да се приближа.

— Вие сте Дръмънд, нали? — попита ме, когато наближих достатъчно, за да мога да я чуя.

— Аз съм — потвърдих.

— Качете се, моля.

Качих се и набързо я огледах. Беше стройна, строго облечена, някъде около трийсетте, привлекателна, но по един затворен, хладен начин. Косата й беше късо подстригана, без следа от прическа. Имаше очила с тънки златни рамки, с които приличаше на разсеян учен, случайно попаднал извън университетското градче.

— Е, а вие как се казвате? — попитах, като се чудех коя ли беше.

— Ким Сонг Мун. Приятелите ме наричат Каръл.

— Каръл? Че това какво общо има с Ким Сонг Мун?

— Нищо — призна тя. — Аз съм американка. Истинското ми име е Каръл Ким. Просто тук, в Корея, използвам името Ким Сонг Мун.

— Наистина ли? Да не сте от същата компания, за която работи Бъз Мърсър?

— Бъз ми е шеф.

— Чакайте да позная. Израснали сте в Калифорния, учили сте в Станфорд или може би Бъркли, там са ви вербували и през последните три години сте шпионирали тук.

— О, господи, толкова ли е очевидно? — попита ме тя шокирана.

— Просто използвам стереотипи. Освен това телепатията е едно от най-силно развитите ми умения.

— Всъщност — рече тя — израснала съм в Бостън, завърших колежа „Мидълбъри“, където научих корейски, а след това продължих в, Дюк“, където се дипломирах като юрист. И не са ме вербували. След като завърших, сама потърсих агенцията и ги убедих, че корейският език и външността ми могат да влязат в работа. И съм тук по-малко от месец.

— Аха, значи повечето го отгатнах.

— Кое по-точно?

— Че си учила в колеж?

Тя не се засмя.

— Значи си адвокат, така ли? — попита. — Не приличаш на адвокат.

— Нима? И как изглеждат адвокатите обикновено? — попитах, за да си изпрося някой комплимент.

— Обикновено изглеждат много интелигентни.

— Ох!

— Освен това или са доста закръглени, или пък прекалено кльощави и недоразвити.

— Аха — казах и поизправих рамене.

— А пък добрите, наистина добрите, обикновено са с изгризани нокти и постоянно изглеждат притеснени.

— А аз не, така ли?

Тя отново ме погледна.

— Не. Изглеждаш прекалено самоуверен, може би дори нахакан.

Остави ме да преглътна тези думи, след което продължи:

— Трябва да ви кажа, че аз следя вашия процес от страна на ЦРУ. Докараха ме, за да държа нещата под око.

— Това, което се вижда от моята страна, е много хубаво око — изтърсих аз, какъвто си бях сваляч.

Тя ме изгледа с досада, докато паркираше колата пред офицерския клуб. Слязохме и Каръл закрачи по начин, който издаваше, че в свободното си време здраво тренира бързо ходене. Последвах я като изплезен пудел, изкачихме няколко стъпала и влязохме в малко уютно фоайе. Минахме през ресторант, в който нямаше нито един посетител, след това през друга врата и накрая се озовахме в една стая в дъното на сградата.