Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Предполагам, че сте прав — казва Бейлс и аз си представих, че тонът му трябва да е бил поне малко изпълнен със съмнение. — В апартамента са намерени доста празни бутилки. Пихте ли?

— Предложих им освежителни напитки, да.

— Алкохол?

— Да, разбира се. Защо не? Всички присъстващи бяха пълнолетни.

— Наркотици?

— Този въпрос не ми харесва.

— Капитане, във вашия апартамент е бил убит човек. Ще ви се наложи да отговаряте на цял куп въпроси, които няма да ви харесат. Отговорете, моля. Имаше ли наркотици?

— Не, никакви — отговаря най-сетне Уайтхол.

— Защо другите са останали да нощуват в апартамента ви?

— Партито продължи до късно. Всички се забавлявахме добре. Преди да се усетим, вече беше станало два след полунощ.

— Пияни ли бяха другите?

— По мое мнение доста бяха прехвърлили мярката. Не смятах, че е добра идея да ги пусна да вървят пеш три километра до базата в това състояние, затова им предложих да останат.

— Аха — отговаря Бейлс. — Кога за последен път видяхте Ли Но Те жив?

— Не си спомням точно. Около два часа, предполагам. Отиде си в спалнята, а аз проверих дали вратата на апартамента е заключена, след което си легнах.

— Заключена ли беше вратата на апартамента?

— Да.

— Там има общо три спални, нали така?

— Да. Оставих спалните на гостите, а аз си легнах на канапето във всекидневната.

— Чухте ли някакъв шум през онази нощ?

— Какъв шум?

— Може би някой да влиза в апартамента ви? Шум от борба? Скандал?

— Не. Обикновено спя много леко, но честно казано, боя се, че тогава и аз бях пийнал доста. Не съм чул нищо.

— Само вие ли имате ключове от апартамента?

— Мисля, че и компанията, която управлява сградата, има ключове. Но не и някой друг.

— Значи нямате никаква представа какво се е случило с редник Ли?

— Никаква. Бях шокиран, когато го открихме мъртъв. Нямам представа как е станало.

След това Бейлс казва:

— Това е всичко на този етап от разследването. Имате ли нещо друго, което бихте искали да добавите?

— Не, нищо. Но… ъъъ… съобщено ли е вече на родителите му?

— Баща му е бил информиран преди два часа.

— Може би трябва да се отбия и да изразя съболезнованията си. Той беше чудесен младеж. Бих искал да кажа това на родителите му. Имате ли адреса им? Тук в Сеул ли живеят?

— Сериозно ли говорите? — пита Бейлс.

— Мисля, че би било порядъчно от моя страна да го направя. Все пак е бил убит в моя апартамент.

— Искате да кажете, че не знаете кой е баща му?

— Не. Трябва ли?

— Бащата на редник Ли е министърът на отбраната на Южна Корея.

— Ох, мамка му!

С това възклицание завършваше първоначалният разпит. А и както стояха нещата, това си беше доста подходящо резюме на ситуацията.

Опитах се да си представя какво е ставало в главата на Уайтхол по време на разпита. Последната част си беше доста съмнителна, няма какво да се лъжем. Би трябвало да знае за бащата на Ли. Значи лъжеше, подвеждаше и на всичко отгоре се беше объркал. Сигурно е бил изплашен до смърт. И все пак какви бяха тези номера?!

Наистина ли си е мислил, че ще му се размине? Как би могъл? Трупът е бил намерен в апартамента му, в собствената му спалня, до самия него, за бога! В апартамента е имало още двама свидетели. Дали са използвали времето, преди корейските ченгета да пристигнат, за да съгласуват алибито си? Не се ли е сещал Уайтхол, че в трупа на Ли ще бъде открита неговата сперма?

И наистина ли е бил толкова глупав да смята, че ще му повярват, че не е знаел кой е бащата на Ли? Очевидно се е опитвал да се отдалечи максимално от убития. Бегъл познат, екскурзовод, едва го е познавал, но го е поканил в апартамента си, за да го запознае с няколко приятелски настроени военнослужещи. Беше се препънал в собствените си тези.

А като алиби всичко това беше пълна нула.

Отворих папката с протокола от разпита на Моран. Пълното му име беше Карл Г. Моран. От вътрешната страна на папката с кламер беше прикрепена снимка, направена от военната полиция.

Беше черно-бяла и на нея се виждаше едър, много силен наглед мъж — истинска мечка. Беше на около четирийсет, с посребрена коса, широко лице и нос, който, изглежда, беше понесъл доста удари. Но онова, което привличаше погледа, бяха очите на Моран. Бяха почти неестествено големи и рязко се отличаваха от всичко останало. Бяха очи на сърна с дълги, разкошни мигли върху лицето на борец. Приличаха на очите на Марлон Брандо, поне преди Брандо да започне да плюска толкова много и лицето му да подпухне дотам, че очите му изобщо да не се виждат.