Брайан Хейг - Врагове по неволя

Изражението на Моран издаваше или объркване, или раздразнение, а може би и двете.

Бейлс отново не беше пропуснал рутинното прочитане на правата. Странното в случая беше, че Моран го беше прекъснал, за да попита дали Уайтхол е помолил за присъствието на адвокат. Бейлс беше отговорил отрицателно и затова Моран също се беше отказал от това право.

Оставих папката на бюрото. Защо е било важно това за Моран? Дали е било някакъв вид лакмусова проба? И какво от това, ако Уайтхол е отказал адвокат? Имаше нещо странно. Сякаш Моран искаше да провери дали може да се довери на Уайтхол. Във всеки случай си отбелязах наум по-късно да помисля за това.

— В какви отношения бяхте с жертвата? — пита Бейлс, след като е изчерпил репертоара си от подгряващи въпроси.

Моран отговаря:

— Той беше приятел на капитан Уайтхол. Преди това изобщо не го познавах, но капитанът го беше поканил.

— Защо?

— А?

— Защо го беше поканил капитан Уайтхол?

— Ха сега де — отвръща Моран. — Може би са били приятели. Може би си е помислил, че и ние ще го харесаме.

— Срещали ли сте се с жертвата преди тази вечер?

— Не. Може и да съм го мяркал из базата, но на мен всичките жълтури са ми еднакви.

Жълтури? Можех да си представя изражението на инспектор Чой в този момент.

Бейлс пита:

— Имаше ли пиене по време на партито?

— Да, разбира се. Какво си мислите, да не сме ученички?

— Наркотици?

— Хайде де, шефе. Имате капитан и старши сержант. Мислите ли, че някой би бил толкова глупав, че да употребява наркотици пред нас?

— Това „не“ ли означава?

— Абсолютно. Означава „не“.

— Кога свърши партито?

— Не знам. Май много-много не си гледах часовника. Късно обаче.

— Някой от вас беше ли пил прекалено много?

— О, да, по дяволите. Едва се държах на крака, затова капитанът ни каза да се тръшкаме там.

— И къде спахте?

— Аз… мамка му, бях прекалено къркан, за да забележа.

— Но точно вие сте открили трупа. Как стана това?

— Събудих се към пет. Бях малко замаян, нали разбирате? Все пак бях обърнал половин кило „Джони Уокър“. Отидох да се изпикая. След това се запътих към стаята на капитана, за да ги видя как са. Почуках, но никой не се обади, затова отворих вратата. Жълтурчето си лежеше там, обаче изобщо не мърдаше. Влязох и го раздрусах. Нищо. Затова го обърнах по гръб и тогава видях тоя колан на врата му. По умрял нямаше как да стане, затова отидох и извиках военната полиция.

— Коланът беше ли на врата му, когато се опитахте да го събудите?

— Точно това казах, нали?

— Какъв колан беше?

— Ами… ъъъ, обикновен армейски колан. Можеше да е на всеки. Можеше дори да си е негов, на жълтурчето, защото беше катюса и носеше американска униформа, нали така? Може да е бил неговият, нищо чудно. Може да се е опитвал да се обеси и да е паднал.

— Махнахте ли колана?

— Не съм го пипал проклетото нещо.

— Знаете ли кой го е махнал?

— Не. Нищо подобно не съм видял.

— Значи не знаете кой го е свалил?

Бейлс задавал правилните въпроси. След като не разполагал с резултатите от аутопсията, би трябвало да допусне, че това е оръжието на престъплението. А ако можел да открие чий е бил коланът, това би могло да го отведе до убиеца.

— Нямам представа — обявява Моран.

— Събудихте ли останалите?

— Да.

— А къде спяха те?

— Не си спомням.

— Не си спомняте ли? — пита Бейлс, а аз само можех да си представя изуменото му изражение.

Да не говорим, че в онзи момент той дори още не е имал представа колко важен ще стане този въпрос по-късно.

— Точно така. Както ви казах, още бях замаян, а и след като видях умрелия жълтур, съвсем ми се размъти главата.

Бейлс все още не е бил наясно с естеството на отношенията между четиримата, затова приел този отговор на доверие и не продължил да рови.

— Чухте ли някакви шумове онази нощ? От борба? От караница?

— Не. Половинка уиски действа по-добре от приспивателно. Мамка му, някой като нищо е можел да застреля хлапака, вместо да го удуши, и аз пак нищо нямаше да чуя. Нямам си представа какво е станало с жълтурчето. Кълна се.

— Имам само още един въпрос — казва Бейлс. — Вие ли поканихте Джаксън на партито?

— Да.

— Защо? Не е ли необичайно за един старши сержант да покани редник на парти в квартирата на офицер? Особено след като ще има пиене?

— Чакайте малко, Джаксън е писарят на моята рота. Освен това е добро момче. Няма обаче много приятели и си помислих, че така ще може да поизлезе от казармата. Някак си ми беше жал за него. Може би преценката ми е била погрешна, но това не е престъпление, нали така?