Брайан Хейг - Врагове по неволя

Там беше Бъз Мърсър — вдигнал крака върху масата, с разхлабена вратовръзка и навити ръкави на ризата. Разговаряше по мобилен телефон, който беше прекалено голям и тежък, за да е стандартен модел. Сигурно беше специално кодиран за тайните служби. В мига, в който влязох, той сниши глас, изрече още няколко думи, набързо се сбогува и прекъсна връзката.

Нищо чудно просто да си беше поръчвал пица. Хората от ЦРУ са си такива — толкова тайнствени, че да си умреш от смях.

— Сядайте — обърна се към мен и Каръл.

Направихме го. Той се взря за момент в лицето ми, после каза:

— Съжалявам за това, което се е случило с Мерит.

Не изглеждаше много опечален, но пък и откъде-накъде да бъде?

— Да, ужасно нещо. Доста е пострадал, доколкото знам.

— Преди двайсетина минути е изпаднал в кома.

— Още по-зле.

Бъз сви вежди по същия начин, по който нормалните хора свиват рамене.

— Е, поне са овладели вътрешния кръвоизлив. Комата е неприятно нещо, но поне няма да умре от загуба на кръв.

— След като сте толкова добре информирани, имате ли представа кой го е извършил?

Той се наведе напред и облегна лакти на масата.

— Дръмънд, в Южна Корея живеят четирийсет и шест милиона души. Да извадим от тях онези в инвалидни колички, лежащите в болница и всички дечурлига, които са прекалено малки, за да го повдигнат и хвърлят на пътя. Така броят на заподозрените ще се сведе до едно прилично число, с което може да се работи. Да речем, трийсет и пет милиона, някъде там. А, и не забравяй двайсет и петте милиона народ в Северна Корея.

— Карлсън смята, че зад тази история стоят южнокорейските власти.

Той отново направи номера с веждите и отвърна:

— Преди десет години — може би да. Но, честно казано, вече се въздържат от подобни глупости. Поне откакто се научиха как се пише думата „демокрация“. Не казвам, че не са били те. Казвам само, че трябва да бъдете много предпазливи с подобни допускания.

— А какво ще кажеш за момчетата от Северна Корея?

— Двамата с Каръл доста се почудихме, но честно казано, не виждаме връзка.

— Но не можете и да ги изключите, нали?

— Е, не. Но, както ти казах, не виждаме и добра връзка.

— Значи ни остава някоя антиамериканска група от Южна Корея. Или пък някакви вбесени пазители на морала, които не могат да пипнат Уайтхол за гушата, затова са решили да минат с някой от адвокатите му.

— Точно на това бих заложил. Наоколо шарят сума подобни групи. Проблемът обаче е дали ще спрат дотук.

— Значи смяташ, че сме заплашени физически?

Той се изправи и отиде до кафеварката. Наля си чаша кафе, без да ме попита дали не искам и аз. Това означаваше или че е неприятен грубиян, или че срещата ни отива към своя край.

— Не знам какво да ти кажа.

— Ами би могъл например да ми кажеш, че ще ни пазите гърба.

Той продължи да стои обърнат към стената. Вече си беше налял кафе, така че се чудех какво пък чак толкова интересно имаше на тази стена.

— Това не е наша работа — каза той накрая. — Но ако ще се чувстваш по-спокоен, постоянно ви следим.

— Следите ли ни? — попитах доста глуповато.

Точно това беше казал. Но пък щом ни следяха, защо нямаха намерение да ни защитават?

— Според теб как стана така, че Каръл стигна толкова бързо до твоя хотел? Тя вече беше на паркинга.

— След като ни наблюдавате, защо не сте забелязали как хвърлят Мерит на пътя?

Той най-сетне се обърна и ме погледна. Ако се налага да използвам някакво сравнение, за да обрисувам изражението му, то той приличаше на тигър, който изучава някакво странно животно и се чуди дали става за ядене.

— Екипът ни е съвсем малък, затова поемаме повече рискове, отколкото ми се иска. Той се измъкна и ние го изпуснахме. Много по-просто би било да внедря някого във вашия офис. Но кой знае защо, си мисля, че не си очарован от тази идея.

Прав беше. Не можех да го допусна. Може би щеше да играе честно и човекът, когото би внедрил в нашия офис, нямаше да промълви и думичка за това как ще организираме защитата на Уайтхол. Но като нищо можеше и да не стане точно така.

После Каръл обясни:

— Разполагам с трима души, които ви държат под око. Но това е максимумът, който мога да отделя.

Аз пък казах:

— Но ние сме толкова много адвокати, пък и помощниците ни, а в тези двайсет и четири часа и вашите хора трябва да поспят.

— Мога да смятам, майоре. Но гледайте на нещата от положителната им страна. Работата ми вече е доста по-лесна. Вчера бяхте петима защитници. Днес сте само четирима.