Брайан Хейг - Врагове по неволя

Стигнахме до края на коридора и спряхме пред последната килия вдясно. Вратата бе стоманена и капитанът почти цяла минута търси ключа, с който да я отвори. Аз нервно крачех напред-назад, защото не знаех какво да очаквам. Очаквах най-лошото, естествено. Обвиненията в убийство, изнасилване и некрофилия бяха възможно най-ужасяващите. Започнаха да ми се привиждат кадри от филма „Мълчанието на агнетата“.

Вратата най-сетне се отвори и аз видях мъжа, който лежеше на желязната койка в дъното на килията. Той бавно се изправи и ни доближи, протегнал дясната си ръка.

Изглеждаше млад, може би на двайсет и девет-трийсет години, с късо подстригана черна коса и дълбоки зелени очи, гъсти вежди и дълъг прав нос, яки челюсти и тънки устни, които създаваха впечатление, че не е особено щастлив. Изглеждаше и доста здрав — със стройно, изваяно тяло, от онези, които се получават само чрез редовно спазване на режим от вдигане на тежести и продължителни кросове.

— Катрин, Мария, радвам се да ви видя — рече той и се ръкува с двете.

— Съжалявам, че не можахме да дойдем по-рано — каза Катрин. — Веднага щом узнахме, хукнахме към посолството, за да се опитаме да променим решението.

— Успяхте ли?

— Още не знаем. Постреснахме ги, но е трудно да се каже как ще се развият нещата.

Последва един смущаващ миг, в който Уайтхол ме гледаше с очевидно неразбиране. Най-сетне Катрин рече:

— Томас, това е майор Шон Дръмънд. Сигурно помниш, че се канех да уволня военния адвокат, предоставен от командването, и ще поискам друг по мой избор. Ето, това е той.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Уайтхол и отново протегна дясната си ръка.

Поколебах се само за миг, преди да я стисна, но достатъчно дълго, за да схване посланието ми. После смотолевих нещо нечленоразделно, което би могло да се изтълкува като „На мен също“ или като „Повдига ми се от теб“. Което си изберете.

Уайтхол се отпусна на леглото. Катрин и Мария чевръсто се настаниха до него. А аз? Подпрях се на стената, тъпанарски изолиран от останалите.

Но не свалях очи от клиента си. Първото ми впечатление за него се беше оформило в мига, в който узнах подробностите за престъплението му, и исках да го свържа с физическото му присъствие. Униформата му беше безупречно изгладена, а ботушите му блестяха, сякаш ги лъскаше двайсет часа в денонощието. Може и точно така да беше; какво друго ти остава да правиш, когато си затворен в килия? Емблемата на яката му показваше, че е офицер от пехотата, а пръстенът с голям рубин на средния пръст на лявата ръка пък издаваше, че е завършил военна академия. Изглеждаше като модел на идеалния млад офицер: хубав, здрав и безупречно чист.

Но не беше модел за офицер. Беше човек, който изнасилва трупове.

— Е — попита Уайтхол, като също ме оглеждаше внимателно от глава до пети, — откъде идвате, господин майор?

— Служа в един съд близо до Вашингтон. Апелативен съд.

Това беше лъжа, но си имах причини да го подвеждам.

— Защитавали ли сте досега обвинени в убийство?

— Няколко пъти.

— А в изнасилване?

— Много.

— А в некрофилия?

— Не. Никога.

— Тогава имаме нещо общо.

— Наистина ли? И какво е то, капитане?

Отговорът ми си беше доста неприязнен — мислех си, че нямам нищо общо с него, освен може би това, че и двамата служим в армията. А, и двамата бяхме мъже. Е, той поне донякъде беше мъж. Един вид.

— Никога не съм бил обвиняван в некрофилия — поясни той с горчива усмивка.

— Завършили сте „Уест Пойнт“, така ли? — попитах, като изобщо отказах да коментирам предишното изречение.

— Випуск 93 година.

— Гей ли сте? — попитах направо.

Това хвърляне с главата напред беше стар адвокатски номер. Приложих го, защото подозирах, че няма да си признае, а исках да видя как се изчервява, заеква или прави някакъв неволен жест или гримаса, с който ще издаде истинската си сексуална ориентация.

Оказа се, че е било излишно.

— Да, точно така — отвърна той, очевидно без да се засяга.

После обаче бързо добави:

— Но нямате право да разгласявате това. След като сте мой адвокат, сте задължен от поверителния характер на отношенията адвокат-клиент и аз ще ви казвам какво можете и какво не можете да разгласявате.

— Ами ако двамата с мис Карлсън решим, че признанието за сексуалните ви предпочитания е във ваш интерес?

Катрин ме гледаше с отвращение, така че ми стана ясно какво ставаше тук. Уайтхол отвърна:

— Ще го повторя, господин майор. Аз ще ви казвам какво можете и какво не можете да разкривате. Бях първенец по успех по военно право в „Уест Пойнт“ и като повечето хомосексуални военни продължих да се занимавам доста усърдно с правото. Животът и кариерата ми висят на косъм.